Днес е неделя, затова няма да работя. Впрочем не бих и бил в състояние, понеже се чувствам като разпънат на чекрък от необичайната и напрегната работа. Ето защо възнамерявам да използвам свободното време на днешния почивен ден за продължаване на записките си…
В северната част на Аугх се простира в продължение на часове покрай брега на Ганг гъст, почти непроходим от увивните растения вековен лес.
Само няколко тесни пътеки водят през тази гора до средата й, където лежат руините на индийски храм, с които са в състояние да се мерят само развалините от циклопските храмови постройки на Ява.
В ранното утро след нападението на Аугх шестима ездачи и една ездачка следваха тясната змиевидна пътека, водеща откъм столицата в гората от колеах.
Начело яздех аз, някогашният лейтенант на английска служба и последният военен министър на махараджата Мадрур Сингх. Следваше ме Раббадах, бегумата на Аугх и после идваха петимата ездачи, двама от които държаха по един труп пред себе си на коня.
— Бил ли си вече веднъж тук? — попита бегумата.
— Никога! — отвърнах аз.
Тя беше изплашена, личеше й.
— И претендираш тук да ни намериш сигурно прибежище?
— В тази гора и тези руини аз имам един могъщ приятел.
— Къде можем да го намерим?
— Не зная, но скоро ще го науча.
Разговорът отново секна, докато стигнахме едно място, където втора пътека се откриваше към първата и тази сега придоби почти двойна ширина. Тъкмо бяхме достигнали мястото и от гъсталака пристъпиха някъде към двайсетина диво изглеждащи мъже. По поясите им висяха страшните, на мен толкова добре познати примки. Раббадах нададе вик на ужас.
— Фанзегари! — изрева следващият я ездач.
Той се плъзна от коня и изчезна в хаоса от увивни растения; другите четирима незабавно последваха примера му. Дори конете си зарязаха.
— Стой! — извика най-предният от мъжете. — Кои сте вие?
— Приятели — отговорих аз спокойно. Извадих крокодилския зъб и го показах.
— Ти си приятел. Коя е тази жена?
— Това мога да кажа само на онзи, който ми даде този знак и при когото искам да отида.
— Как се казва той?
— Не ми назова името си.
— Това те прави подозрителен. Слизайте и ни следвайте! Я гледай, два трупа! Каква е работата с мъртъвците?
— Искаме да ги погребем тук.
— За тая цел има други места. Впрочем ти си ингли или франки, защото при нас труповете биват изгаряни. Ти ми ставаш все по-подозрителен. Хайде, напред!
Бяхме взети от фанзегарите по средата и сега продължихме да следваме пеша пътя, докато стигнахме до едно свободно от високи дървета място, на което можеха да се съгледат гигантските каменни масиви на някогашния храм.
Хората бяха водили конете след нас и ги вързаха.
— Елате нататък! — повели водачът.
Той ни поведе помежду огромните скални късове и останки от зидове към един ходник, който продължаваше под земята. Вървяхме опипом в мрака, додето водителят спря.
— Чакайте тук! Не знам дали ще мога бързо да се върна.
Най-много три от крачките му можаха да се чуят, после стана тихо.
— Ами ако ни изостави тук, за да не се върне никога! — прошепна Раббадах.
— Не се безпокой! Ние сме в добри ръце.
— Знаеш ли го със сигурност?
— Толкова сигурно, както бих предпочел хиляди пъти да дам живота си, преди косъм да позволя да падне от главата ти. Чуй!
Зидът, на който се бяхме облегнали, не можеше да е много дебел, защото сега доловихме крачките на много хора и жуженето на приглушените им гласове. Същевременно се разнесе миризма, приличаща тази на смолата. И внезапно се извиси висок, отчетлив глас:
«Слез от твоите свещени висини, къде си ти в скритост тронуваш; да видим, о, Шива, позволи ни, че ти при нас все още поменуваш!
Бива ли слънцето ти да помръкне от висотите на Чаломандела [19], и в забвение си да погине в Джалауа [20] звезда ти избледняла?» Веднага разпознах този глас — беше на стария фанзегар, дето ми даде знака.
— Това е приятелят, който ще ни закриля — успокоих Раббадах.
Гласът междувременно продължи:
«Строши на гроб си скалната обвивка, от склеп, о, Калидан, се въздигни, при Тхуда, дет’ копнеещо те вика, ела в обилие и сили прежни!
Да спи ли браминът трябва да отиде със сакунтала в ръката наподир, отрък’ магията ли не му иде, коят’ го единява с твоя мир?
Възвисява от царството облачно могъщия си гръб Хималая и главите на гигантите смирено поглеждат нагоре към Извечния.