Слави го на морето вълната мощна, коят’ се на Курачиския бряг разбива, и на кораба във дирята шумна при звездния зрак за него разказва.
Слави го на сюикронга гласа, долитащ гръмливо от джунглата, когат’ на дивата победа в беса лапи ноктести вкопчва в плячката.
Слави го на планината халата огнена, коят’ сърце всяко с ужас изпълва, когат’ от гърловина си бездънна море пламъчно бездната бълва!»
— И това е един фанзегар, убиец? — подпита бегума. — Той говори като поет.
— Той е станал фанзегар, понеже навремето Таму му е иззел всичко. И при все това едва ли някой източен или западен стихоплетец би могъл да го надмине! Случай!
Нататък прозвуча:
Не можахме да чуем по-нататък, защото фанзегарът, който ни бе оставил тук, се върна, но не от поетата преди малко посока.
— Следвайте ме по-нататък!
Закрачихме бавно след него, докато стигнахме едно каменно стълбище, водещо нагоре до подобен ходник. Този взе закривено направление и при излаза си бе изпълнен с пушек. Сега стъпихме в едно арковидно разширение, от чиито каменни перила можехме да надзъртаме в значителна дълбочина.
— Седнете тук! И издадете ли звук при това, което видите, ще се сгромолите долу! — заплаши водачът.
В задната част на галерията се протегляше дълъг каменен перваз, на който бяха заели места дванайсетина-петнайсет тхаги, готови очевидно да изпълнят тази закана.
— Можем ли да разговаряме тихо помежду си?
— Да.
— А можем ли също да приближим до перилата, за да видим какво става там долу?
— Даже сте длъжни да го сторите, та да ви е ясно какво ви чака, в случай че не сте наши приятели.
Аз пристъпих напред и бегумата последва примера ми.
Съгледахме пред нас едно високо, сформирано от огромни каменни зидове, катедралоподобно помещение, в чийто заден план ние се намирахме на нещо като чардак. Долу в кораба на тази катедрала коленичеха пред един каменен олтар някъде към двеста мъже, всеки от които носеше факла. Оттук мирисът на смола и пушекът. Тези мъже можеха да се разпознаят по оръжията като тхаги и най-вече фанзегари, защото в екипировката им преобладаваха копринената примка и ужасният закривен нож.
Между тях и олтара крачеха може би двайсетина вързани персони, всички носещи английска униформа. Аз се загледах по-внимателно и попитах бегумата:
— Виждаш ли пленниците?
— Да. Те са англичани.
— Погледни двамата вдясно в предната редица, но… бъди предпазлива и мирувай!
Тя показа, че ги е познала.
— Лорд Хартли!
— И ротмистър Мерикур!
Тогава приближи фанзегарът, който ни беше довел.
— Виждам, че разпознахте пленниците!
— Да.
— Тогава вие сте изгубени, защото принадлежите към тях.
— Те са наши врагове!
— Блазе ви, ако е така!
— Как бих могъл като ваш враг да се добера до този знак?
— Може да си го намерил или откраднал.
— Щях ли да се осмеля тогава да дойда насам?
Той ме изгледа с подозрение и се оттегли после безмълвно. Там долу до олтара стоеше фанзегарът, от когото бях получил крокодилския зъб. Речта му бе свършила.
Той даде знак с ръка и всички тхаги се надигнаха.
— Учениците напред! — повели. Трима мъже пристъпиха към олтара.
— Вие трябва да изпълните първия си истински номер. Упражнявахте ли се прилежно по чучелата?
— Да! — прозвуча от три гърла.