— Покажете тогава какво сте научили!
Един от пленниците беше сграбчен и замъкнат пред олтара. Първият новак пристъпи към здраво държания от трима тхаги мъж и се престори, сякаш искаше да го погледне в лицето. В миг обаче му метна копринената примка на главата.
Аз улових бегумата за ръката, иначе тя сигурно щеше да нададе крясък при гледката на убийството.
— Трябва да седна — прошепна тя.
— А аз ще гледам да изтрая тук — отговорих. — Може би за пръв път се позволява на европеец да наблюдава една такава жертва на тхагите и аз съм задължен към човечеството да събера сили и бъда свидетел на това пъклено зрелище.
Вероятно минаха два часа, преди да отстъпя назад до седалката, и през това време ужасяващи предсмъртни хъхрения бяха намирали път до нашата «ложа». Последните осъдени бяха Мерикур и генерал Хартли.
И тогава най-сетне се надигна пак нашият водач.
— Сега майсторът разполага с време. Елате!
Той ни съпроводи по един ходник, който водеше все надолу и накрая излезе на открито. По една виеща се между скални блокове пътека достигнахме от другата страна на храма отново при конете. Сега майсторът дойде в съпровод на двайсетина свои подчинени. Разпознах го веднага и той мен също.
— Ти тук? Чух, че един мъж и една жена много желаели да говорят с мен, но че това си ти, не помислих, понеже на стъпалото нямаше знак.
— Твоите хора ни плениха, преди още да сме стигнали при храма. Бих желал да ти изложа една молба.
— Молба? Към фанзегара? Говори!
— Виж този мъртвец!
Снех кърпата от лицето на трупа, фанзегарът приближи, ала тутакси отскочи назад.
— Мадрур Сингх, махараджата! Кой го уби? Ти идваш да изискваш отмъщение и аз ти се заклевам, че ще го получиш!
— Погледни втория труп!
— Коя е тази красива жена?
— Съпругата, щастието на махараджата. Убили са я до страната му.
— Това ще бъде десетократно отмъстено! Ами коя е жената тук до тебе?
Принцесата повдигна малко шала, който забулваше лицето й.
— Аз съм Раббадах, бегумата на Аугх.
— Бегумата! Мъже, коленичете бързо и целунете подгъва на дрехата й! Тъй! А сега кажи, кой умъртви махараджата и неговата жена?
— Ние не знаем убиеца — отговори Раббадах. — Това се случи вчера вечерта по време на завземането на Аугх.
— Сънувам ли? Столицата е завзета?
— Да.
— Невъзможно! В следобеда беше сражението при Собрах и инглите няма как да са били вечерта в Аугх, толкоз повече че аз плених техните предводители, за да ги накажа за измяната спрямо махараджата.
— Не бяха англичаните това, а султанът на Симоре.
— Тогава той е убиецът на махараджата, все едно кой е извършил деянието! Вечерта аз плених инглите и през нощта ги докарах тук. Мислех, че ще бъда полезен на махараджата чрез страха, който щеше да се породи в техния стан при забелязване липсата на предводителите. А сега значи така стоят работите! Аугх принадлежи на султана на Симоре?
— И навярно също на раджата на Камоох, който вечерта вече се намираше в настъпателен марш.
— И тоя ли! Тогава той също е убиецът на нашия махараджа. Те ще има да се каят за това! — Обръщайки се към бегумата, той прибави: — Каквото заповядаш, сахиба, това ще стане!
— Моля те най-напред да се погрижиш за съхраняването на тези двама мъртъвци.
— Не желаеш ли да ги изгориш?
— Мога ли да ги изгоря сега с цялата тържествена церемония, подобаваща на махараджата на Аугх?
— Можеш, сега къде по-добре отколкото по-късно.
— Как? На кое място и по кое време?
— Предостави това на мен, сахиба! И какво ще заповядаш още?
— Не знаеш ли някое място, където бихме могли да се скрием за известно време с този верен приятел на моя брат? Враговете се домогват до неговия и моя живот.
— Елате! — подкани ни той без забавяне.
Поведе ни покрай храма навътре в гората. След приблизително десет минути спряхме пред втори, но по-добре запазени руини.
— Досега ти беше само в предстройката, сахиба — поясни той. — Тук е същинският храм. Хората ми познават отделни части от него, но като цяло е познат само на мен и моя син. Той пребиваваше вчера в Аугх, Ако не е вече жив, горко на убийците му!
Изкачихме се до една може би тридесет метра широка колонада и влязохме във величавия паметник на строителното изкуство от време, лежащо хилядолетия преди настоящето. Из тези огромни зали на човек му се струваше, че прилича на някоя мравка, забъркала пътя си в Кьолнската катедрала.
Майсторът нямаше време да се задържа с обяснения. Той вървеше с бързи крачки и ние го следвахме до… но стоп! За тези неща моят дневник трябва да мълчи. Защо, това скоро ще схване онзи, в чиито ръце попаднат тези листа.