Малаецът го погледна учудено.
— Какво се каниш да правиш с греблата, сахиб? Та тази лодка е устроена само за един гребец.
— Не разпитвай дълго, а действай бързо! Аз знам какво искам.
Той нацепи куртката на мъртвеца, която все още висеше на кърмата на лодката, на дълги ивици и ги навърза една за друга. После свърза двете гребла, получавайки двулопатно весло, подобно онези, употребявани от гренландците за техните каяци. Измайстореното по този начин гребло в никой случай не беше леко, наистина, ала дребният го въртеше от кормчийската пейка с енергия, каквато човек изобщо не би очаквал от неговата възсуха фигура. И понеже сега имаха вятъра в гърба си, лодката полетя по вълните с такава бързина, че разпенваше водата пред носа.
Но скоро щеше да си покаже, че усилията им са напразни. Корабът на хоризонта видимо растеше. Не след дълго можеше да се различи такелажът му. Беше клипер с такелаж на шхуна и, понеже плаваше с половината вятър, беше поставил възможно повече платна, наклонен силно към подветрената страна. Разстоянието все още бе толкова голямо, че двамата се надяваха да не бъдат открити, толкова повече че корабът нито на разтег не бе променил посоката си. Но не мина много и те видяха надеждите си измамени. Досега бяха имали стройния корпус на неизвестния съд пред себе си, ала сега той трябва да правеше завой, защото видяха носът да се насочва към тях.
С едно проклятие дребосъкът престана да гребе и захвърли веслото в лодката.
— Пъкъл и Сатана! Те са ни забелязали и са ни турили око. Не можем да им се изплъзнем.
— Ще трябва да ни оставят на мира! — процеди малаецът. — Или ще направят запознанство с камата ми! Да не би спокойно да зяпаме как ще ни набутат пак в дупката?
Дребосъкът сви рамене.
— Работата не е толкова опасна, както изглежда. Макар и по облеклото ни да могат да заключат кои сме, то не виждам каква ще им е ползата да ни тикнат в дранголника. Освен ако са англичани. Тогава действително ни е спукана работата.
— Какво ще правим с мъртвеца? Дали да не го изхвърлим в морето?
— Какво ти скимна? Сега е твърде късно. Можеш да се досетиш все пак, че ни наблюдават през далекоглед.
— Но като намерят умрелия при нас, накрая ще вземат да ни сметнат и за негови убийци.
— Точно от това не се опасявам. Та нали и слепец би различил по какъв начин е умрял.
— Но те ще ни пребъркат джобовете и ще намерят торбичката с бисерите.
— Няма как да променим нещата. За крадци никой не може да ни сметне, понеже си е чисто безумие да оставиш на един мъртвец такова богатство.
— Значи ти мислиш, сахиб, че трябва тук да ги чакаме?
Европеецът не отговори, а огледа с мрачен поглед кораба, който така ненавреме им се беше изпречкал на пътя. После взе решение.
— Дяволът ни обеси тоя ветроход на врата. Той буквално гълта водата. След по-малко от половин час ще е при нас. Чуй какво ще ти кажа! Налягаш с всичка сила веслата и продължаваш да гребеш на север. Трябва да спечелим време. Разбра ли ме?
— А ти, сахиб?
— Аз междувременно ще приключа с четенето на книгата, която намерих при мъртвия.
Спътникът му го погледна със зяпнала уста.
— Ти… междувременно… ще четеш…? Защо…? С каква цел…?
— Защото считам това за най-доброто, което мога да направя. Нямам време да ти давам обяснения, но ще ти кажа само едно: касае се за една тайна, която, ако си запазим свободата, може да ни направи най-богатите хора на земята. Но за целта е необходимо да съм напълно наясно с картинката, когато ни е настигнал корабът, защото се пита дали няма да ни отнемат всичко, следователно и тази книга, така че вече да не съм в състояние да наваксам пропуснатото. Та подчинявай се значи и греби, колкото позволяват веслата!
С тези думи той вече се беше наместил на кормчийската пейка и взел дневника на мъртвия в ръка. Спътникът му се подчини и налегна с такава сила веслата, че те почти се извиваха.
Мъжът при руля трябва да притежаваше нерви от стомана, че да може така спокойно да чете пред откритата опасност, застрашаваща тяхната свобода. Вярно, той сега вече не отделяше време да разчита точно всяка дума, тъй като иначе надали щеше да се справи до пристигането на преследвача. Той по-скоро прескачаше цели страници, които му се струваха по-малко важни, а в замяна се застояваше по-дълго на дадени места, особено в края на книгата. Минута след минута течаха, очертанията на преследвача си личаха все по-ясно над ватерлинията, ала двамата преследвани — единият гребейки, другият четейки — ни най-малко се грижеха зй това.
Читателят няма защо да бърза толкова, както преследваният престъпник, и поради това ще съумее да посвети повече свободно време на забележителните събития, за които осведомява самотният, изчезнал от света мъж…