— Е?
— Кучето беше пъхнато в пътната кошница. Биби, Лили и Мими поискали да си играят с него, ама той пък може да търпи само катеричката — другите създания мрази. Пощипнал малко Биби и Лили и за тая работа милостивите дами му вързали една пунгия енфие на носа и го затворили в кошницата.
— По дяволите, такива девически номера аз не позволявам!
— Аз също, хер майор! Трябва ли и аз да вържа така енфие на дамите, а? Те трябва да видят как се чувства едно хайванче при такова положение.
— Къде е кучето?
— Когато го освободих от кошницата й енфието, хукна и офейка. То ще иска да се възстанови вън на въздух, разбрано?
— То само ще се върне… След един час тръгваме на разходка. Имай готовност! Кръ-ъгом… марш!
Кунц направи кръгом и излезе с войнишка стъпка. Вън спря за кратко време — очевидно нещо да размисли. После се спусна бързо по стълбите към градината. Там градинарят се занимаваше с лехите.
— Хайнрих, имаш ли време?
— За какво?
— Нуждая се от обикновени и крастави жаби.
— Обикновени и крастави жаби? — подпита градинарят удивен. — Че за какво пък?
— За нашите дами, разбрано?
— Ах, прекрасно, великолепно! В такъв случай тичам веднага.
— Дълго ли ще продължи?
— След четвърт час ще имам пълна торба. Да донеса ли също някой и друг краб и морски паяк?
— Колкото можеш да наловиш.
— Добре. Бързам!
Извънредно доволен, Кунц се върна в къщата и се погрижи да не настъпи никакво смущение. Градинарят достави цяла камара от заръчаните гадинки. Двамата се промъкнаха в стаята, в която бе затворен Хектор, изтръскаха торбата в кошницата и се отдалечиха после незабелязано. Когато се касаеше да се отиграе някой номер на сестрите, то от хората определено никой не се изключваше.
Майорът междувременно си бе седял при своя Клаузевиц. По едно време отвън прокънтяха бързи крачки. Вратата се разтвори с трясък и дългата Фрея нахълта с бързина — неизбежната котка на ръката — и физиономия, даваща свидетелство за изключителна възбуда.
— Емил… братко!
— Мътните да го вземат, какво се е случило?
— Какво се е случило? Какво ли друго, освен дето Дявола си показа рогата, или което е все същото — Лудия граф!
— Аха, тоя! Пак ли?
— Пак! Боже мой, що за човек е това! Да бях офицер, кавалер, щях да го поканя на дуел и кълна се…
Тя издигна при тези думи стиснатия юмрук и тресна с него в знак на уверение край себе си по софата, на която се бе настанила, ала за нещастие нацели котката, легнала до нея. Несвикнало на такива обноски, животното подскочи с пронизително мяукане, стрелна се през стаята и излетя през отворения прозорец. Фрея се втурна нататък.
— Избяга! Братко! Господи Исусе, не виждаш ли, че сега и Биби е също мъртва? Само заради тоя ужасен граф!
— Също мъртва, казваш? Кой пък още е мъртъв?
— Боже мой, ти още не знаеш? Той я събори във водата и там…
Вратата отново се разтвори с блъсък и се появи дребната Ванка.
— Ти си вече тук, Фрея! Е, да, твоите крака са по-дълги от моите. О-ох, загивам, разпадам се! Направи място!
Тя се смъкна на софата и затвори очи. На майора му стана страшно.
— Та говорете най-сетне, де! Кой е мъртъв?
— Мъртва не — извика Ванка, — а само във водата…
— О, да, мъртва, напълно мъртва, моята сладка Биби! — извика се Фрея. — При едно такова падане няма как все пак да стигне долу жива!
— Гръм и мълния! — изруга майорът. — Кой е бил съборен във водата, ей това искам да знам! Изплюйте камъчето!
В този миг отвън се изпъшка, сякаш някакво чудовище пристигаше запъхтяно, и вратата за трети път се изблъска. Влезе дебелата Цила. Беше останала без дъх, а лицето й беше добило цинобърночервен цвят.
— Ах… их… ух… ууух! Ох, оох!
По време на тези отчаяни възклицания едри капки се стичаха от челото по страните й. Тя поиска да ги отстрани, ала във вълнението си се провини в едно много забележително объркване — притисна именно носната кърпа към борещите се за въздух гърди, а избърса с Мими, катеричката, потта от лицето. Животинката се бранеше с все сили срещу това деяние и ето как възвърна на своята господарка изгубеното дихание.
— Емил… знаеш ли вече?
— Аз? Нито дума! Ама какво пък собствено се е случило?
— Там… ето идва тя самата?
И наистина сега влезе Магда. Тя се завтече към баща си и го прегърна.
— Папа, нали няма да ми се сърдиш?