— Ти нарушаваш условията, на които си се съгласил.
— Вие самите не изпълнихте тези условия, защото не вие завоювахте Аугх, а аз!
— Знаеш ли какви последици ще има твоят отказ за теб и хората ти?
— Ще ги дочакам на рахат.
— И не искаш да ни помогнеш да издирим тхагите?
— Кажи ми къде са и аз ще те подкрепя да ги заловиш и накажеш.
— В такъв случай аз свърших и мога да си вървя.
— Аллах дано насочва крачките ти, та да не се препънеш!
Офицерът се качил на коня и напуснал с придружителите си двора.
Лубах бил чул разговора дума по дума. Везирът на махараджата на Камоох бил убит, а самият раджа — изчезнал. Другият фанзегар значи вече успешно бил изпълнил номера си. Сега повече нямало време за бавене. Лубах изкачил стъпалата към залата и се хвърлил после на земята.
— Кой си ти? — попитал строго султанът.
— Господарю, оставиш ли очите си да ме озарят, ще познаеш твоя най-покорен и верен слуга!
Той повдигнал малко глава, така че султанът можел да го погледне в лицето. Владетелят го разпознал.
— Лубах, моят най-верен сювари [28] — възкликнал той. — Аз те считах за мъртъв. Защо ме напусна?
— Не съм те напуснал, господарю. Аз бях пленен от твоите врагове и отведен в страната на узуфцексит [29]. Там ме държаха, додето не убих сеюда [30] и се измъкнах.
— И как се озова насам?
— За да стигна до Симоре, трябваше да мина през Аугх. Тук се разболях, защото много изстрадах по време на пленничеството и ето как не можах да продължа. Но сърцето ми ти остана вярно и понеже ти сега дойде в Аугх, приближавам до теб, за да ти докажа, че винаги съм ти бил предан.
— Ако те разбирам право, ти искаш нещо да ми съобщиш?
— Аз мога да говоря, ако ме слушат само твоите уши.
— Стани и пристъпи по-близо до мен!
— Господарю, ти си много могъщ и богат, ала махараджата на Аугх беше по-богат от тебе. Колко богат беше той, само аз знам точно.
— Ковчежник ли си му бил? — попитал султанът с добре пресметната подигравка.
— Не. Той нямаше ковчежник, защото неговите съкровища не се нуждаеха от вардене; никой човек освен него и бегумата не знаеше къде се намират.
— Аллах е велик, а ти казваш истината. Аз търсих навсякъде и нищо не намерих. Но говори по-нататък!
— Аз бях болен и за да закрепнат крайниците ми, трябваше много да се къпя в реката. Обичах да го правя най-вече вечер, защото в горещия ден топлината причиняваше болки в главата ми. Веднъж лежах късно до полунощ на брега, за да си почина от плуването. И ето че една голяма лодка се спусна по реката, и пристана в моя близост. Най-напред слезе един наиб [31] с неколцина джувани [32] и сетне един сахиб с една забулена жена. Сахибът беше Мадрур Сингх, махараджата на Аугх, а жената — Раббадах, бегумата…
— Аллах ил Аллах — прекъснал го султанът, — ти си видял бегумата, най-красивата жена на земята, дето е по-драгоценна и от всички съкровища на махараджата?
— Аз я видях!
— И тя наистина е толкова красива, както разправят? — подпитал султанът жадно.
— Още хиляди пъти по-красива! Когато съзрях нейния лик, сякаш бях погледнал към лъчезарното слънце.
— Къде е тя? Ако можеш да ми кажеш това, ще те възнаградя богато. Тя трябва да дойде в моя харем, разбираш ли?
— Разбирам и ти ще я имаш, без дори да ми даваш имане. Аз не се нуждая от него, защото ако поискам, всичките съкровища на махараджата начаса ще станат моя собственост.
— Тогава ти знаеш мястото, където махараджата ги е скрил?
— Знам го така точно, както мястото, на което сега стоя.
— Къде е то? Тези съкровища ми принадлежат. Аз покорих Аугх и всичко, което се намира в тази страна, е моя собственост.
— Имай предвид, господарю, че не си дошъл сам в тази страна! Тук са хората от Камоох и също инглите. Кой сега е притежателят на страната Аугх?
— Аз, защото столицата се намира в мои ръце.
— Столицата, но не съкровището, понеже то е скрито извън града.
— Как? Извън града? Та това би било една голяма непредпазливост от страна на махараджата.
— Да ти разкажа ли по-нататък моята история?
— Стори го!
— Като слезе, раджата се отправи с бегумата към едно място, което ще ти покажа и другите го последваха. Носеха кирки и лизгари със себе си и изкопаха и съградиха едно скривалище. В него натъкмиха много сандъци и други неща, които бяха докарани с лодката. Това бе съкровището на княза на Аугх. Те заличиха грижливо следите и нахвърляха излишния пясък в реката. По време на тази работа раджата отиде сам до лодката; аз лежах наблизо и можах да го наблюдавам. Забелязах една огнена искра да секва за миг в ръцете му, после той се върна отново при лейтенанта. Предугадих какво е сторил. Найбът и джуваните знаеха къде лежи съкровището и трябваше да умрат, та да не могат нищо да издадат. Той искаше да ги вдигне във въздуха ведно с лодката.