«Качвайте се и поемайте обратно!» — повели сетне махараджата.
Те се подчиниха, а той остана с бегумата на брега. Едва се бе отдалечила лодката, на борда й нещо проблесна, екна силен грохот, един огнен стълб се възвиси и аз чух да падат из водата отломките от лодката и разкъсаните трупове. Делото беше успяло и махараджата вярваше, че тайната отсега насетне принадлежи единствено на него и бегумата.
— Какво ще поискаш, за да ми покажеш в замяна скривалището на съкровището?
— Господарю, аз съм твой слуга и живея само за твоята милост. Дай ми каквото ти е по сърце! Аз не искам нищо, стига само окото ти да почива с драгост върху мен.
— Лубах, ти си най-верният сред всичките, дето ми служат. Ти ще станеш големец в страните Аугх и Симоре! Но кажи ми, къде е бегумата?
— Тя се изплъзна на твоите войни. Един дързък мъж я измъкна. Но ти ще я видиш и отведеш в твоя харем. Тя е скрита при един гуркха [33], който се числи към моите приятели и при когото аз вече тайно я наблюдавах. Заповядай, господарю, кога да ти покажа мястото на съкровището!
— Утре, защото днес е твърде късно за тая цел.
— А инглите?
— Какво искаш да речеш?
— Не бяха ли те току-що тук, за да ти поискат столицата? Те ти поставят това искане, защото знаят, че махараджата притежаваше неизмерими богатства, за които си мислят, че се намират в Аугх. Техните пратеници си отидоха гневни от теб и аз мисля, войните им утре ще са тук, за да ти отнемат града.
— Нека дойдат и опитат!
— Но при този опит, дори да победиш, съкровището може да ти пропадне. При мир то сигурно ще остане неоткрито.
Султанът нямало как да не признае това основание. Той кимнал в знак на съгласие.
— Имаш право, аз трябва да навестя мястото още днес. То далеч ли се намира оттук?
— От този палат ще го достигнеш на някой бърз ат за четвърт час. Вечерта вече настъпва, ти трябва бързо да се решиш.
— Ти какво ме съветваш? Да отида веднага да вдигна съкровището или да го оставя да си лежи?
— Мислиш ли, че тук в стана ще ти е сигурно?
— Не.
— Тогава го остави още да си лежи. Достатъчно е да знаеш мястото, та в случай на битка така да вземеш мерките си, че да държиш врага на разстояние от него.
— Съгласен съм с теб. Вземи си един кон, потегляме веднага.
Лубах се извърнал и се отправил към животните. Нито с мускул не издало лицето му радостта от щастието, което го съпътствало при неговото опасно намерение. Колко вероломно и ужасно било това намерение, му било безразлично. Той беше фанзегар, смъртен фанатик; според неговото верую убийството на султана не беше нищо повече от една стъпка напред по страховития път към блаженството.
След известно време султанът яхнал един кон със скъпоценни такъми, дал знак на Лубах да заеме място до страната му и напуснал с него двора. Един малък отряд сювари ги следвал като охрана.
Пътят водел най-напред през няколко улици на града и после през множество конници и пешаци продължил по откритото поле. Междувременно вечерта бързо се спуснала над земята.
Лубах бил поел под остър ъгъл към Ганг и когато минал четвърт час, спрял коня си. На неколкостотин крачки пред тях шумели величавите талази; можели ясно да различат потрепващото им блещукане и да почувстват разпространяваната от влажността хладина.
— Ние сме почти при целта, господарю — пояснил фанзегарът.
— Защо спираш?
— По хатъра ли ти е сюварите зад нас да отгатнат тайната, господарю?
— Не. Ти си много предпазлив, Лубах!
Той се обърнал, заповядал на свитата да спре и изчака тук завръщането му и продължил после пътя си.
Лубах давал вид, все едно търси разпознавателния знак на скривалището, додето между тях и сюварите останало надлежното разстояние. И сега дошло неговото време.
— Кажи-речи оставам с впечатлението, че си забравил мястото — забелязал султанът.
— Аз го знам така точно, че и в най-дълбока тъмнина съм в състояние да го намеря.
— Намери го тогава! — повелил владетелят. — Нощ е, а инглите са наблизо. Аз не бива да се отдалечавам повече от Аугх, ако не искам да падна в ръцете им.
— Аллах! Ние сме при целта!
— Вай! Къде е мястото?
Лубах протегнал ръка странично напред.