Робърт Луис Стивънсън
Островът на съкровищата
КЪМ КОЛЕБАЕЩИЯ СЕ ЧИТАТЕЛ
Ако с предания моряшки,
гемии, кораби, пирати,
вихрушки, подвизи юнашки
и крадено червено злато
романтиката, тъй позната
от моите момчешки дни,
отново вдигнала платната,
сегашните деца плени:
за прочит тая книга става!
Но може палавците вече
да не обичат стара слава,
ни битки сред вълните млечни,
ни хубавици отдалече:
с пиратските платна тогаз
и с припевите си сърдечни
да ида вдън земята аз!
Първа част
СТАРИЯТ ПИРАТ
Първа глава
СТАРИЯТ МОРСКИ ВЪЛК В СТРАННОПРИЕМНИЦАТА „АДМИРАЛ БЕНБОУ“
Скуайър (Земевладелец. Б. пр.) Трилони, доктор Ливзи и други джентълмени ме помолиха да опиша подробно всичко, каквото зная за Острова на съкровищата, от начало до край, без да скривам нищо освен местонахождението му, и то само поради това, че там и до днес се намира заровено съкровище. Затова вземам перото в 17-а година и се връщам към онова време, когато баща ми държеше странноприемницата „Адмирал Бенбоу“ и когато старият, обгорял от слънцето моряк, с белег от сабя на лицето, се настани под нашия покрив.
Спомням си тъй ясно, като че бе вчера, как тежко пристъпи той към вратата на странноприемницата; след него караха на количка моряшкия му сандък. Беше висок, силен, грубоват човек с ореховокафяв цвят на кожата. Смолисточерната му плитка падаше върху замърсения син мундир. Ноктите на грубите му, покрити с белези ръце бяха черни и изпочупени, а върху едната му буза имаше сив, нечистобелезникав белег от сабя. Спомням си как той оглеждаше заливчето, като си подсвиркваше, и как изведнъж поде с писклив, несигурен глас, сякаш ехтял и угаснал край брашпила (Хоризонтален скрипец за вдигане на котвата. Б. пр.):
Петнайсет души във ковчега на мъртвеца, йо хо-хо, и бутилка ром! — старата моряшка песен, която и по-късно често пееше. После почука на вратата с някаква прилична на лост от корабен скрипец тояжка, която носеше, и когато баща ми излезе, поръча с груб глас чаша ром. Когато му я поднесоха, започна да пие бавно като стар познавач, който опитва вкуса на всяка глътка. Докато пиеше, той поглеждаше ту околните скали, ту фирмата на вратата ни.
— Удобно заливче — каза той най-сетне — и хубаво място за кръчма. Има ли много посетители, драги?
Баща ми отговори, че за съжаление много малко хора ни посещават.
— Така значи — каза той, — тъкмо каюта за мене. Хей, друже — викна той на човека, който караше количката, — карай насам и внеси сандъка. Ще поостана тук — продължи той, — аз съм прост човек: трябва ми само ром, бекон и яйца. И онази скала — да гледам от нея корабите в морето. Как да ме наричате ли? Наричайте ме „капитана“. А-а, виждам какво искате — ето! — и той подхвърли три-четири златни монети на прага. — Обадете се, като се свършат — каза той строго като капитан на кораб.
И наистина, макар че облеклото му беше лошо и езикът — груб, той не приличаше на обикновен моряк, а по-скоро на боцман (Старши сержант или старшина от флотата. Б. пр.) или шкипер (Капитан на търговски кораб. Б. пр.), свикнал да му се подчиняват или да си служи с юмруци. Човекът, който му докара багажа, ни разказа, че предишната сутрин пощенската кола го оставила пред странноприемницата „Ройал Джордж“. Там се осведомил за всички странноприемници по крайбрежието и навярно като чул, че нашата се ползува с добро име и е по-настрана, предпочел да се засели у нас. Това бе всичко, което можахме да научим за нашия нов гост.
Той беше много мълчалив човек. По цял ден бродеше край заливчето или по скалите с бронзов далекоглед в ръка, а вечер сядаше в ъгъла на кръчмата до огнището и изпиваше големи количества ром, разреден с малко вода. Когато му заговореха, той обикновено не отговаряше, само неочаквано хвърляше свиреп поглед и сумтеше с нос като корабна сирена. Както ние, тъй и хората, които ни посещаваха, скоро свикнаха да не го безпокоят. Всеки ден, като се връщаше от своята разходка, той ни запитваше дали не са минали по пътя някакви моряци. Отначало мислехме, че му липсват другари от неговата среда, та ни задава този въпрос, но по-късно разбрахме, че гледа да ги отбягва. Когато се случеше някой моряк на път по крайбрежието за Бристол да отседне в „Адмирал Бенбоу“, той го оглеждаше иззад завесата на вратата, преди да влезе в кръчмата, и винаги в присъствието на моряци се спотайваше като мишка. Поне на мен това не ми се виждаше странно, защото ми бе разкрил отчасти своите страхове. Веднъж ме бе извикал настрана и бе обещал да ми дава по една сребърна монета от четири пенса всяко първо число на месеца, ако само „си отварям очите на четири за някакъв моряк с един крак“ и в случай, че се появи, веднага да му съобщя. Но много често, когато дойдеше първото число на месеца и аз го запитвах за заплатата си, той само сумтеше, свистеше с нос и ме пронизваше с поглед. Преди да изтече седмицата обаче, той сякаш поразмисляше и ми донасяше сам четирите пенса, като ми напомняше „да си отварям очите на четири за моряка с един крак“.