Выбрать главу

— Аз ще покажа на тези разбойници, че съм честна жена — каза майка ми. Ще си взема само това, което той ми дължи, и нито фартинг (Английска дребна монета. Б. пр.) повече. Дръж чантата на мисис Кросли.

И тя започна да брои парите, като ги прехвърляше от моряшката торба в чантата, която държех. Но това беше дълга и трудна работа, защото монетите бяха от кои ли не страни и с най-различна стойност: дублони, луидори, гвинеи, пезети и не знам още какви — всички безразборно наблъскани в торбата. При това гвинеите бяха най-малко на брой, а майка ми познаваше само тях и само тях можеше да пресмята.

Когато бяхме стигнали докъм средата на броенето, внезапно хванах ръката й, защото долових някакъв шум в тихия студен въздух, който накара сърцето ми да замре — дочух почукването на тояжката на слепеца по замразения път. Шумът идеше все по-отблизо и ставаше все по-ясен, докато ние притайвахме дъх. Изведнъж се чу силен удар по вратата на странноприемницата, а след това натискане на дръжката и тракане на резето, когато окаяникът се опитваше да влезе. Последва продължителна тишина отвън и отвътре, след това отново се чу почукването на тояжката, което за наша неописуема радост бавно замря в далечината.

— Мамо — казах аз, — вземи всичко и да вървим.

Аз бях сигурен, че залостената с резе врата се е видяла подозрителна на слепия и че той скоро щеше да домъкне тук цялата си глутница. Но никой, който не е срещал страхотния слепец, не би могъл да си представи колко се радвах, че бях залостил вратата.

Макар и изплашена, майка ми не се съгласяваше да вземе нито монета повече от това, което й се полага, а същевременно упорито отказваше да се задоволи с по-малко. Тя твърдеше, че няма още седем часа, че имаме достатъчно време, че тя знае своите права и че ще ги използува докрай. Ние още спорехме, когато кратко тихо изсвирване, което идваше от отсрещния хълм, стигна до ушите ни. Това бе предостатъчно, за да турим край на спора.

— Ще взема само това, което вече съм преброила — каза тя и скочи на крака.

— А аз ще взема това, за да уравня сметката — казах аз, като взех пакета, завит в мушамата.

В един миг ние се намерихме долу, като оставихме свещта до празния сандък, отворихме бързо вратата и хукнахме към селото. Тъкмо навреме! Мъглата бързо се разпръсваше и луната ясно осветяваше цялата околност. Само в дъното на близката долчинка и около вратата на странноприемницата все още висеше тънка завеса от мъгла, сякаш да ни потули в първия момент на бягството. Преди да стигнем средата на пътя до селцето, малко над подножието на хълма, ние щяхме да попаднем в напълно осветено от луната пространство, А ето че до ушите ни долетя шум от стъпките на няколко души. Когато погледнахме в посоката на шума, видяхме, че някаква светлина се люшка и бързо се приближава. Някой носеше фенер.

— Мило дете — внезапно извика майка ми, — вземи парите и бягай. Усещам, че ще припадна.

Помислих си, че сигурно е настъпил краят ни. Как проклинах страхливостта на нашите съседи; как обвинявах бедната си майка за нейната честност и алчност, за предишното й безразсъдство и за сегашната й слабост!

Но за щастие ние бяхме близо до малкото мостче и аз й помогнах да се довлече до края на брега, където тя въздъхна и се отпусна на рамото ми. Не мога да си обясня как намерих сили, но макар и несръчно, успях да я притегля до падинката и да я прикрия до свода на мостчето. Да я придвижа по-нататък бе невъзможно, тъй като мостчето бе толкова ниско, че едва можах да изпълзя под него. И така, ние трябваше да останем в това положение недалеч от странноприемницата, като майка ми беше почти цялата навън.

Пета глава

КРАЯТ НА СЛЕПЕЦА

Моето любопитство, тъй да се каже, взе връх над страха ми, защото не се стърпях да остана там, където се бях скрил, а допълзях отново до брега на падината и притулих главата си зад един храст от метличина, откъдето можех да наблюдавам пътя пред нашата врата. Едва бях заел това място, когато враговете ни се появиха. Седем-осем души тичаха по пътя, тежките им стъпки неравно топуркаха. Човекът с фенера бързаше на няколко крачки пред другите. Трима души вървяха хванати за ръце и аз дори през мъглата можах да различа, че средният бе слепият просяк. Следния миг чух гласа му и се убедих, че наистина е той.