— Разбийте вратата! — извика той.
— Ей сега, сър! — отвърнаха няколко души и всички се втурнаха към вратата на „Адмирал Бенбоу“. Човекът с фенера ги следваше. Видях, че те се спряха на вратата и започнаха да си шушукат нещо, вероятно учудени от това, че я намират отключена. Но след кратко затишие слепецът отново започна да дава команди. Гласът му ставаше все по-силен и по-писклив, сякаш нетърпението и гневната му възбуда все повече се разпалваха.
— Вътре! Вътре! Вътре! — крещеше той и ги проклинаше, загдето се бавят. Четири-пет души веднага изпълниха заповедта му, а двама останаха на пътя със зловещия просяк. За миг всичко утихна, но след това се чу вик на изненада и някой изкрещя отвътре:
— Бил е мъртъв!
Но слепецът отново ги изруга, загдето се бавят.
— Да го претърсят някои от вас, негодници такива, а другите веднага горе за сандъка! — крещеше той.
Чух топуркането на тежките им стъпки по старата стълба, от което цялата ни къща се разтресе. Миг по-късно отвътре се разнесоха нови викове от изумление. Прозорецът на стаята на капитана се отвори с трясък, издрънкаха счупени стъкла и на него се показа човек, чиято глава и рамене бяха осветени от луната. Той се провикна към слепия просяк на пътя:
— Пю, някой е влизал преди нас и всичко в сандъка е обърнато наопаки.
— Там ли е онова? — изрева Пю.
— Парите са тук.
— По дяволите парите! Мен ми трябват книжата на Флинт-изкрещя Пю.
— Няма ги никакви — отвърна човекът.
— Хей там долу, я вижте да не са у Бил! — извика отново слепият. Друг се появи на входа — вероятно онзи, който бе останал в кръчмата да претърси капитана.
— Някой е претърсил Бил преди нас — извика той, — нищо няма!
— Това са сигурно ония от странноприемницата — оня хлапак. Да бях му извадил очите! — развика се слепият Пю. — Те ей сега бяха вътре и вратата беше залостена, когато се опитах да я отворя. Я се пръснете, момчета, и ги намерете!
— Те са били, оставили са свещта си тук! — провикна се човекът от прозореца.
— Хайде, пръснете се и ги намерете! Обърнете цялата къща наопаки! — повтаряше Пю и гневно удряше с тоягата по земята.
Настъпи голяма бъркотия в старата ни странноприемница. Чуваше се такова думкане на тежки стъпки, хвърляне на мебели, чупене на врати с ритник, че чак отсрещните скали проехтяха. След малко всички излязоха на пътя един по един и заявиха, че не могат да ни намерят. Точно в този момент същата свирка, която така бе изплашила майка ми и мен, когато брояхме парите на мъртвия капитан, отново прониза нощната тишина, но сега два пъти. Тогава помислих, че това е нещо като боен зов на слепеца, който събира хората си за нападение, но сега разбрах, че сигналът иде от хълма към селцето. От начина, по който пиратите го посрещнаха, разбрах, че това трябва да е знак, който ги предупреждава за близка опасност.
— Дърк пак свирна — извика един. — Два пъти! Веднага да се омитаме оттук, момчета.
— Омитай се, пъзльо! — изрева Пю. — Дърк открай време е глупак и бъзливец, не му обръщайте внимание. Ония трябва да са някъде наблизо, далеч едва ли са отишли. Всичко е в ръцете ви! Пръснете се и ги търсете, кучета! Дявол го взел — викаше той, — да имах очи!
Този призив изглежда донякъде подействува, защото двама веднага се раздвижиха и започнаха да назъртат тук и там из дървата, но, както ми се стори, с нежелание, като че ли през това време мислеха повече за опасността, която ги грози, докато другите стояха нерешително на пътя.
— Глупци, в ръцете си държите хиляди, а се двоумите! Ако намерите книжата, ще забогатеете като царе! Знаете, че са тук, какво се мотаете и бездействувате! Нито един от вас не посмя да се срещне с Бил и трябваше да отида аз — слепецът! И заради вас сега да губя всичко! Искате да се влача по земята като просяк и да подлагам ръка за чаша ром, когато мога да се возя в карети! Да имахте смелост дори на червей в сухар, щяхте да ги хванете.
— По дяволите, Пю — изръмжа един от тях, — нали намерихме дублоните!
— Сигурно са скрили тия дяволски книжа — добави друг.
— Вземи гвинеите, Пю, и престани да беснееш!
При тези думи Пю действително побесня. Обхвана го такава неудържима ярост, че той започна да удря с тоягата си наляво и надясно и в слепотата си я стоваряше тежко върху всеки, който му паднеше. Те, от своя страна, отвръщаха, като ругаеха слепия изрод, сипеха върху него най-ужасни заплахи и напразно се мъчеха да хванат и изтръгнат тоягата, която той здраво стискаше.
Тази разпра ни спаси, защото, докато още беснееха, откъм хълма по посока на селото се чу тропот от галопиращи коне. Почти в същото време се чу пистолетен изстрел, който блесна и отекна край плетищата. Това бе явно последният сигнал за опасност, защото пиратите изведнъж се разбягаха във всички посоки кой към морето по брега на залива, кой през хълма, така че след половин минута от тях не остана нито следа. Единствен Пю не успя да избяга. Дали го оставиха сам в суматохата, или за да си отмъстят за лошия му език и за ударите с тоягата, не мога да кажа, но, изоставен от всички, той се луташе като обезумял, чукаше по пътя и с протегната ръка викаше другарите си. Най-после той обърка пътя и мина на няколко крачки от мен в посока към селото, като викаше: — Джони, Черно куче, Дърк! Не оставяйте стария Пю, момчета! Не оставяйте стария Пю!