Точно в този момент четири-пет ездача изкачиха възвишението, появиха се в ярката лунна светлина и се спуснаха в стремителен галоп по склона на хълма. Пю разбра, че е сбъркал посоката, и като се обърна, се втурна с вик право към канавката край пътя, където се търколи. Но в миг той отново скочи на крака и се хвърли съвсем замаян право под първия кон.
Ездачът се опита да го спаси, но напразно. С писък, който отекна в нощта, Пю се повали и четирите копита го прегазиха и отминаха. Той падна на едната си страна, после бавно се отпусна по очи и повече не мръдна.
Аз скочих на крака, викнах към ездачите, които спираха конете си, ужасени от нещастието, и скоро успях да ги разпозная. Последен яздеше младежът от селцето, който отиде у доктор Ливзи. Другите бяха митничари, които бе срещнал на пътя си и се бе досетил веднага да доведе. Слуховете за кораб в „Заливчето на Кит“ бяха стигнали навреме до митническия началник Данс, който тази вечер се бе отправил насам. Благодарение на това обстоятелство майка ми и аз се спасихме от явна смърт.
Пю беше убит на място. Майка ми отнесоха в селцето и скоро я свестиха със студена вода и амоняк. Въпреки току-що преживения ужас тя се чувствуваше добре, но продължаваше да съжалява за остатъка от сумата, която не бе успяла да вземе. През това време началникът се носеше с най-голяма бързина към „Заливчето на Кит“. Но хората му били принудени да слязат от конете си и да ги поведат за юздите по стръмния склон на падината, като понякога дори ги подпирали, при постоянен страх от засада, та когато най-сетне стигнали заливчето, никак не се изненадали, че корабът бил вече на път, макар и недалеч от брега. Началникът извикал да спрат, но един глас му отговорил, че ако не се махне от осветеното от луната място, ще стреля и същевременно един куршум изсвистял край рамото му. Веднага след това корабът завил зад носа и изчезнал. Мистър Данс останал на брега, както сам се изрази, „като риба на сухо“. Това, което успял да направи, било да изпрати човек до Б…, за да предупреди катера.
— А това — каза той — е все едно нищо. Те вече успяха да офейкат. Но аз съм доволен, че поне можах да настъпя мазолите на мистър Пю — добави той, след като изслуша разказа ми.
Аз се върнах с него в „Адмирал Бенбоу“, но човек едва ли може да си представи толкова опустошена къща. Тия разбойници, след като бяха претърсили цялата къща, бяха хвърлили дори часовника на пода от гняв, че не са ни намерили. Макар че не бяха отнесли нищо друго освен торбата с парите на капитана и няколкото сребърни монети от чекмеджето на тезгяха, аз в миг разбрах, че сме разорени. Мистър Данс беше в пълно недоумение.
— Казваш, че взели парите, тъй ли? Е, тогава, Хокинс, какво са търсили? Сигурно още пари?
— Не, сър, не пари — отговорих аз. — Мисля, че това, което са търсили, е във вътрешния джоб на палтото ми. Да ви кажа право, бих искал да го скрия някъде на сигурно място.
— Разбира се, момчето ми, прав си — каза той. — Ако искаш, дай аз да го прибера.
— Помислих, че може би доктор Ливзи… — започнах аз.
— Точно така — ме прекъсна той с готовност, — точно така, той е джентълмен и съдия. Тъкмо ми дойде наум, че и аз самият би трябвало да отида и да доложа всичко на него или на скуайъра. В крайна сметка Пю е убит, не че съжалявам за това, но не е чудно някои хора да хвърлят вината за това убийство върху един служител в кралската митница. Виж какво, Хокинс, ако искаш, да отидем заедно.
Аз сърдечно му поблагодарих за поканата и ние се върнахме пеша в селцето, където чакаха конете. Докато разказах на майка си какво съм намислил да правя, всички се качиха на конете.
— Догър — каза мистър Данс, — твоят кон е добър, качи този момък зад теб.
Щом се качих на коня и се хванах за колана на Догър, началникът даде команда и групата ни препусна в шумен тръс по пътя към дома на доктор Ливзи.
Шеста глава
КНИЖАТА НА КАПИТАНА
Ние препускахме бързо през целия път, докато спряхме пред портата на доктор Ливзи. Цялата фасада беше потънала в мрак.