Мистър Данс ми каза да скоча от коня и да почукам, а Догър ми подаде стремето да сляза по-лесно. Почти веднага след като почуках, прислужницата отвори вратата.
— В къщи ли е доктор Ливзи? — попитах аз. Тя отговори, че той се бил върнал в къщи следобед, но отишъл в имението на скуайъра да вечеря и да прекара вечерта с него.
— Тогава хайде нататък, момчета — каза мистър Данс.
Но този път разстоянието бе късо и аз не се качих на коня, а като се хванах за стремето на Догър, тичах до портата на пазача. После продължихме нагоре по дългата обезлистена, обляна в лунна светлина алея до белеещата се редица на зданията, обкръжени от просторен старинен парк. Тук мистър Данс слезе и ме поведе със себе си. Веднага ни пуснаха да влезем.
Слугата ни поведе по един постлан с килим коридор, който водеше към голяма библиотека. По стените имаше шкафове с книги, а над тях бяха поставени бюстове. Скуайрът и доктор Ливзи седяха с лули в ръце от двете страни на една голяма, запалена камина.
Никога не бях виждал скуайъра така отблизо. Той бе широкоплещест човек, висок над шест фута, с едро и открито лице, загрубяло и придобило червен цвят и покрито с бръчки от дълги пътешествия. Веждите му бяха черни и подвижни, което му придаваше вид на сприхав човек — избухлив и надменен, но не и лош.
— Влезте, мистър Данс — каза той с достойнство и снизходително.
— Добър вечер, Данс — каза докторът, като кимна. — Добър вечер и на теб, драги Джим. Какъв попътен вятър ви носи насам?
Началникът застана мирно и разказа цялата случка като заучен урок. Да можехте само да видите с какво напрегнато внимание го слушаха двамата джентълмени! От време на време те се споглеждаха и дори забравиха да пушат от удивление и любопитство. Когато чуха как майка ми се върнала в странноприемницата, доктор Ливзи се удари по бедрото от възторг, а скуайрът извика „браво“ и така чукна дългата си лула в решетката на камината, че тя се счупи на две. Много преди да завърши разказът, мистър Трилони (спомняте си, че тъй се казваше скуайрът) бе станал от стола си и ходеше с широки крачки нагоре-надолу из стаята, а докторът, за да може да слуша по-добре, бе свалил напудрената си перука и изглеждаше много странен със собствената си ниско подстригана черна коса.
Най-после мистър Данс свърши разказа си.
— Мистър Данс — каза скуайрът, — вие сте наистина много благороден човек. А колкото че сте прегазили оня престъпен тип, смятам това за благородно дело, сър. Все едно, че сте смазали някоя хлебарка. Този момък Хокинс ми изглежда юнак. Хокинс, ако обичаш, дръпни звънеца. Трябва да почерпим мистър Данс с малко бира.
— И тъй, Джим — каза докторът, — казваш, че това, което са търсили, е у теб?
— Ето го, сър — казах аз и му подадох пакета в мушамената обвивка. Докторът го разгледа от всички страни, като че ли гореше от нетърпение да го отвори, но вместо това спокойно го прибра в джоба на палтото си.
— Скуайър — каза той, — след като Данс изпие бирата си, ще трябва да отиде да си гледа службата на негово величество, но аз смятам да оставя Джим Хокинс да спи в моя дом и ако разрешите, предлагам да му донесат студена баница с месо за вечеря.
— Както кажете, Ливзи — каза скуайрът. — Хокинс заслужава днес и нещо повече от студена баница.
Веднага донесоха голяма баница с месо от гълъби, която сложиха на масичка пред мен. Аз бях гладен като вълк и ядох с голям апетит. В това време, след като получи още няколко похвали, Данс си отиде.
— Е, скуайър? — каза докторът.
— Е, Ливзи? — каза скуайрът в същия миг.
— Един след друг, един след друг — се засмя доктор Ливзи. — Сигурно сте чували за прочутия Флинт?
— Да съм чувал за Флинт ли? — извика скуайрът. — Как да не съм чувал за него! Той бе най-кръвожадният пират, който някога е кръстосвал моретата. Черната брада бе невинен младенец в сравнение с Флинт. Испанците така трепереха от него, че, право да ви кажа, сър, понякога изпитвах гордост, че е англичанин. Веднъж видях върха на платната му със собствените си очи близо до Тринидад, а страхливият ни капитан, най-големият пияница, с който съм плавал, взе, че върна кораба ни в пристанището Порт ъв Спейн. (Столица на остров Тринидад в Карибско море. Б. пр.) Да, сър, върна кораба ни обратно в пристанището!
— И аз съм слушал за него тук, в Англия — каза докторът, — но пита се, имал ли е пари?
— Пари! — извика скуайрът. — Не чухте ли разказа? Нима тези злодеи са търсили друго освен пари? Какво друго ги интересува освен парите? За какво биха рискували мръсната си кожа, ако не за пари?
— Скоро ще разберем това — отвърна докторът. — Но вие така се разгорещихте и разприказвахте, че не ми давате възможност да кажа дума. Това, което ме интересува, е следното: да предположим, че тук, в джоба ми, се намира някакъв ключ на загадката, къде Флинт е криел съкровището си, това съкровище дали възлиза на голяма сума?