След тези негови думи аз се отказах да правя повече забележки и продължих да чета:
„Бландли сам намери кораба «Испаньола» и с удивително умение го купи на нищожна цена. Много хора в Бристол са страшно зле настроени към Бландли. Те дори смеят да твърдят, че този честен човек бил готов на всичко, щом е за пари, че «Испаньола» бил негов кораб и че той ми го продал на фантастично висока цена — явна клевета. Никой обаче не смее да отрече превъзходните качества на кораба.
Досега не сме срещнали нито една спънка. Работниците наистина, тези, които екипират кораба и вършат другите работи, работеха досадно бавно, но след време всичко се оправи. Това, което ми създаде най-големи трудности, беше екипажът.
Аз исках да наема двайсет души — в случай, че налетя на туземци, пирати или на омразните французи — и с най-голяма мъка успях да наема едва половин дузина. Но една извънредно щастлива случайност ме срещна с човека, който ми бе най-необходим.
Както стоях на дока, най-случайно заприказвах със същия този човек. Той бил стар моряк, съдържател на кръчма, и познавал всички моряци в Бристол. Животът на суша не му понесъл и поради лошо здраве искал да постъпи като готвач на някой кораб, за да тръгне отново по море. Той се бил домъкнал до дока тази сутрин, за да подиша малко морски въздух.
Страшно се трогнах — и с вас щеше да е така на мое място — и просто от състрадание веднага го наех за корабен готвач. Нарича се Дългия Джон Силвър и е с един крак. Но това за мене е предимство, тъй като е загубил крака си в защита на отечеството под командуването на безсмъртния Хок. (Едуард Хок — английски адмирал, живял в средата на 18 век. Б. пр.) И при това, Ливзи, той няма никаква пенсия! Представете си само в какъв безобразен век живеем!
И така, сър, аз смятах, че съм намерил само готвач, но се оказа, че съм открил целия екипаж. Заедно със Силвър ние успяхме за няколко дни да наемем екипаж от най-изпечени стари моряци. Не са красавци на глед, но ако се съди по лицата им, това са хора с неукротим дух. Обзалагам се, че бихме могли да се сражаваме дори с някоя фрегата. (Тримачтов военен кораб, който развивал голяма бързина. Б. пр.)
Дългия Джон изхвърли двамина от шест-седемте, които вече бях наел. Той ме убеди веднага, че те са от оня род неопитни новаци, от които трябва да се пазим в едно такова опасно пътешествие.
Аз съм във великолепно здраве и с бодър дух, ям като вълк, спя като пън. Но няма да се успокоя, докато не чуя тежките стъпки на моите моряци около брашпила! Напред в открито море! По дяволите съкровището! Не то, а славното море ме опиянява. Така че, Ливзи, тръгнете веднага. Не губете минута, ако ме уважавате. Пуснете младия Хокинс веднага да отиде да види майка си, но пратете Редрът да го пази. А след това и двамата тръгнете веднага за Бристол.
Джон Трилони
П. П. Забравих да ви пиша, че Бландли, който между другото ще изпрати кораб да ни дири, ако не се върнем в края на август, е намерил един прекрасен човек за капитан — упорит човек за съжаление, но във всяко друго отношение истинско съкровище. Дългия Джон Силвър изрови отнякъде един много компетентен човек за щурман на име Ероу. А боцманът ще дава командите си с тръба, Ливзи, така че всичко ще върви по военному на борда на нашия хубав кораб «Испаньола».
Забравих да ви кажа, че Силвър е състоятелен човек. Научавам по собствен път, че той има банкова сметка и парите му стоят непокътнати. Той оставя странноприемницата на грижите на жена си и тъй като тя не е от бялата раса, оправдателно е за нас двамата като стари ергени да се досетим, че не само лошото му здраве, но и жена му са причина за силното му желание да се върне към скитническия живот.
Дж. Т.
П. П. П. Хокинс може да остане една нощ при майка си.
Дж. Т.“
Можете да си представите какво възбуждение ме обзе, когато прочетох това писмо — просто не бях на себе си от радост. Тогава изпитах и голяма неприязън към стария Том Редрът, който само знаеше да мърмори и да се оплаква. Всеки от помощник-пазачите с удоволствие щеше да отиде вместо него, но скуайрът не желаеше това, а неговата воля бе закон за тях. Никой освен стария Редрът не би посмял да мърмори.
Следната сутрин ние се отправихме пеша към „Адмирал Бенбоу“, където намерих майка си в добро здраве и с бодър дух. Капитанът, който тъй дълго ни бе създавал тревоги, се бе преселил там, откъдето не бе в състояние да ни създаде грижи. Скуайрът се бе погрижил да се ремонтира всичко в къщи, а стаите и фирмата да бъдат отново боядисани. Той бе набавил и някои нови мебели, но най-хубаво от всичко бе новото кресло за майка ми при тезгяха. Той беше намерил и едно момче, което да помага на майка ми, докато ме няма.