Едва когато видях това момче, аз за пръв път съзнах какво ми предстои. До този момент бях мислил само за приключенията, но не и че напускам родния си дом. Сега, като видях това тромаво чуждо момче, което трябваше да заеме моето място край майка ми, за първи път очите ми се наляха със сълзи. Боя се, че направих живота на това момче много тежък, докато бях в къщи, защото то не бе свикнало още с работата и аз имах хиляди възможности да му правя забележки и не пропусках нито един случай да сторя това.
Но нощта премина и на следния ден следобед Редрът и аз тръгнахме отново на път. Сбогувах се с майка си и със заливчето, край което бях живял от деня на раждането ми; сбогувах се и с милата стара фирма „Адмирал Бенбоу“, която, откак бе боядисана отново, не ми беше вече така скъпа. А накрая си спомних и за капитана с белега от сабя на бузата, който така често скиташе по брега с триъгълната си шапка и със стария си бронзов далекоглед. Следната минута ние завихме зад ъгъла и нашият дом изчезна от погледа ми.
Привечер пощенската кола ни взе от пътя край странноприемницата „Роял Джордж“. Аз бях притиснат между Редрът и един пълен стар джентълмен, та въпреки бързото движение на колата и студения нощен въздух съм заспал още в самото начало и съм спал като заклан през целия път, когато колата се е изкачвала по хълмове, когато се е спускала в долини, спирала, тръгвала отново. Някой ме блъсна в ребрата и ме събуди. Когато отворих очи, видях, че бяхме спрели пред някакво голямо здание на една градска улица и че отдавна се бе разсъмнало.
— Къде сме? — попитах аз.
— В Бристол — отвърна Том. — Слизай!
Мистър Трилони бе наел квартира в една странноприемница чак долу при доковете, за да надзирава работата на шхуната. Ние тръгнахме нататък и пътят ни за моя голяма радост водеше по кейовете край множеството кораби от най-различна големина, снаряжение и националност. На един кораб моряците пееха, като работеха; на друг няколко души се бяха качили толкова високо над нас, та ми се стори, че висят на конци, тънки като паяжина. Макар през целия си живот да бях живял на крайбрежието, стори ми се, че едва сега се доближавам до морето. Миризмата на смола и сол бе съвсем нова за мен. Видях най-чудноватите дървени фигури, които някога са кръстосвали океана, по носовете на корабите. Видях и много стари моряци с халки на ушите, с къдрави бакенбарди и катраненочерни плитки и тяхната тромава моряшка походка. Да бях видял такъв брой царе или архиепископи, нямаше да изпитвам по-голямо удоволствие, отколкото от тази гледка.
И аз самият тръгвах по море — по море с кораб, в който щеше да има боцман с тръба и весели моряци с плитки! По море, на път към непознат остров, за да търся заровено съкровище!
Докато вървях, унесен в тези приятни мечти, внезапно стигнахме пред голяма странноприемница, където ни посрещна скуайър Трилони, облечен в тъмносини дрехи, съвсем като морски офицер. Той излизаше от вратата усмихнат, като подражаваше превъзходно походката на моряк.
— Ето ви и вас! — извика той. — Докторът пристигна снощи от Лондон. Браво! Целият екипаж е вече налице!
— О, сър — извиках аз. — Кога тръгваме?
— Кога тръгваме ли? Тръгваме утре!
Осма глава
ПОД ФИРМАТА „ДАЛЕКОГЛЕД“
Когато закусих, скуайрът ми даде една бележка, адресирана до Джон Силвър в кръчмата „Далекоглед“. Той ми каза, че лесно ще намеря мястото, ако вървя все покрай доковете и гледам внимателно — ще стигна до малка кръчмичка, на чиято фирма е нарисуван голям бронзов далекоглед. Аз тръгнах, бях радостен, че пак ще мога да разгледам корабите и моряците, проправях си път сред тълпи хора, между каруци и бали, тъй като по това време доковете бяха в разгара на работата, и най-сетне намерих кръчмата, която търсех.
Тя бе малка, но много уютна и приятна. Фирмата й беше скоро боядисана; на прозорците висяха спретнати червени перденца, а подът бе посипан с чист пясък. От двете й страни имаше улици, към които бяха отворени две врати. Това даваше възможност да се види ясно широката ниска стая въпреки облаците тютюнев дим, които я изпълваха.
Повечето от посетителите бяха моряци и всички говореха така високо, че аз застанах до вратата и просто ме беше страх да вляза.
Докато чаках там, от една странична стая излезе човек. От пръв поглед разбрах, че е Дългия Джон. Левият му крак бе отрязан чак до бедрото, а под лявата си мишница стискаше патерица, с която си служеше с чудна сръчност, подскачайки на нея като птиче. Той бе много висок и силен, с лице, голямо колкото свински бут, плоско и бледо, но умно и усмихнато. Изглежда, беше в много весело настроение, защото свиреше с уста, като се движеше между масите, и подхвърляше по някоя шеговита дума или потупваше по рамото онези посетители, към които, изглежда, имаше по-добро разположение.