Не мога да ви опиша в какъв кошмар този моряк обръщаше съня ми. През бурните нощи, когато вятърът блъскаше къщата ни от четири страни, а прибоят ревеше в заливчето и отекваше в скалите, виждах моряка в хиляди образи, в хиляди демонични форми. Кракът му биваше отрязан ту до коляното, ту до бедрото или пък той целият се превръщаше в някакво еднокрако чудовище с крак по средата на тялото. Когато ме преследваше и гонеше през плетища и трапове, подскачайки на единия си крак, преживявах най-страшния кошмар. Изобщо с тези ужасни съновидения аз заплащах скъпо монетата от четири пенса, която получавах всеки месец.
Но макар да се боях страшно много от еднокракия моряк, аз се страхувах от капитана много по-малко, отколкото другите, които го познаваха. Имаше вечери, когато той изпиваше много повече ром с вода, отколкото можеше да носи, и тогава започваше да пее своите мръсни, стари, диви моряшки песни, без да обръща внимание на някого от присъствуващите, но друг път поръчваше пиене за всички и принуждаваше цялата разтреперана компания да слуша разказите му или да припява в хор на песните му. Често цялата къща се тресеше от неговото „Йо-хо-хо, и бутилка ром“; посетителите от страх за живота си запяваха с него, като всеки надвикваше другите, за да не предизвика гнева му, защото в пристъп на такова настроение капитанът ставаше най-големият деспот и ту удряше с юмрук по масата, за да млъкнат всички, ту избухваше в яростен гняв при някой въпрос или пък за това, че никой не му задава въпроси, и той смяташе, че не следят разказа му. Той не позволяваше никой да напуска кръчмата, докато сънен от пиянство, не се дотътреше до леглото си.
Това, което най-много плашеше хората, бяха неговите разкази — страхотни истории за бесилки, за разходки по дъската (Пиратите хвърляли жертвите си в морето, като ги карали да ходят с вързани очи по дъска, закрепена над водата, докато паднат. Б. пр.), за морски бури и злодеяния по океанските острови и по бреговете на Карибско море. Според приказките му, той бе прекарал живота си сред най-злите морски престъпници, а езикът му не по-малко от описваните престъпления стисваше нашите простодушни селяни. Баща ми все казваше, че този човек ще ни разори, защото хората ще престанат да идват в странноприемницата, където ги тормозят, заплашват и откъдето се разотиват по домовете си разтреперани от страх. Аз обаче мислех, че неговото присъствие е от полза за нас. На първо време хората наистина се плашеха, но постепенно той започна някак да им се харесва, защото ги възбуждаше и нарушаваше всекидневието на провинциалния живот. Имаше дори група младежи, които явно се възхищаваха от него и го наричаха „истински морски вълк“, „изпечен стар моряк“ и с други подобни имена и казваха, че хора като него са направили Англия страшна по море.
По един начин той сякаш наистина се беше заел да ни разори, защото се заседя седмици и месеци у нас, така че парите, които ни бе дал, бяха отдавна изхарчени, а баща ми не можеше да събере достатъчно смелост да настоява за още. Само да споменеше за това, капитанът започваше така силно да свисти с нос, сякаш ревеше като звяр, и така пронизваше с поглед баща ми, че той веднага напущаше стаята. Виждал съм го да кърши ръце след такива несполуки и съм убеден, че тревогите и ужасът, в които живееше, до голяма степен ускориха неговата мъчителна смърт.
През цялото време, докато беше у нас, капитанът не смени облеклото си, само от един амбулантен търговец си купи няколко чифта чорапи. Единият край на шапката му увисна и той го остави така, макар че при силен вятър му пречеше. Спомням си вида на мундира му, който той сам кърпеше горе в стаята си и който от дълго носене беше целият в кръпки. Писма нито пишеше, нито получаваше и с никого не говореше освен с посетителите, и то обикновено когато се напиеше с ром. Никой от нас не бе виждал отворен големия му моряшки сандък.
Само един-единствен път видях някой да му противоречи и това се случи, когато нещастният ми баща бе вече пред прага на смъртта. Една вечер доктор Ливзи дойде да посети болния и след като хапна малко от вечерята, която майка ми му поднесе, влезе в кръчмата да изпуши една лула, докато доведат коня му от селцето, защото в стария „Бенбоу“ нямахме яхър. Аз влязох след него и добре си спомням какво впечатление ми направи разликата между спретнатия чист доктор с белоснежната перука, ясни черни очи и приятни маниери и нашите простички селяни и най-вече с мръсното, тромаво, мрачно плашило — пирата, който се бе напил здравата и седеше подпрян с лакти на масата. Внезапно капитанът зарева вечната си песен: