Петнайсет души във ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо, и бутилка ром! А дявола и спирта другите довърши! Йо-хо-хо, и бутилка ром!
Отначало мислех, че „ковчега на мъртвеца“ е сандъкът горе в стаята на капитана и често в кошмарите си го свързвах с еднокракия моряк. Но по това време ние вече не обръщахме внимание на песента. Тази вечер тя бе нова единствено за доктор Ливзи и забелязах, че не му хареса, защото, преди да заговори със стария градинар Тейлър за някакво ново лечение на ревматизма, той хвърли за миг сърдит поглед встрани. В това време капитанът, разгорещен от собственото си пеене, удари по масата с юмрук по начин, който, както всички знаехме, означаваше мълчание! Всички гласове моментално стихнаха, само доктор Ливзи продължи да говори ясно и добродушно, като смукваше от лулата си на всеки две-три думи. Капитанът втренчи поглед в него, после отново удари с юмрук по масата и го изгледа още по-свирепо. Накрая той не можа да се стърпи и избухна, като придружи думите си с вулгарна ругатня.
— Я млъкнете там на палубата! — изрева той.
— Към мен ли се обърнахте, сър? — запита докторът.
Грубиянинът потвърди думите си с нова ругатня, а докторът отговори:
— Само едно нещо ще ви кажа, сър, че ако все така пиете ром, светът скоро ще се отърве от един много мръсен негодник!
Капитанът побесня. Той скочи, извади и разтвори моряшкия си сгъваем нож, сложи го на разперената си длан и заплаши доктора, че ще го прикове към стената. Докторът дори не мръдна. Той продължи да му говори през рамо с предишния си висок, но напълно спокоен и твърд тон, така че да го чуят всички в кръчмата:
— Ако още този миг не приберете ножа в джоба си, кълна се в честта си, че ще увиснете на бесилото след първата сесия на нашия углавен съд.
Последва двубой с погледи, но капитанът скоро отстъпи, прибра ножа и зае мястото си, ръмжейки като бит пес.
— А сега, сър — продължи докторът, — след като знам, че в моя район се намира подобен тип, бъдете уверен, че ден и нощ ще ви държа под око. Аз не съм само лекар, а и съдия и чуя ли най-малкото оплакване срещу вас, дори че сте нагрубили някого като тази вечер, казвам ви, ще взема най-строги мерки и ще ви пратя, където ви е мястото, добре помнете.
Малко след това доведоха коня на доктор Ливзи пред вратата и той си отиде, но капитанът си остана тих и кротък през цялата вечер, както и през следващите вечери.
Втора глава
ЧЕРНОТО КУЧЕ СЕ ЯВЯВА И ИЗЧЕЗВА
Не много време след тази случка последва едно от онези тайнствени събития, които най-после ни избавиха от капитана, но не и от неговите дела, както ще видите по-нататък. Бе люта зима с продължителни тежки мразове и силни ветрове. Бе ясно от самото начало, че бедният ми баща едва ли ще дочака пролетта. Той гаснеше от ден на ден и странноприемницата бе оставена изцяло на мамините и моите ръце. Заети от сутрин до вечер, ние нямахме време да се занимаваме с нашия неприятен гост.
Бе ранно януарско утро. Студът щипеше, а заливчето бе побеляло от скреж. Малките вълни тихо плискаха камъните, а слънцето, още ниско на хоризонта, багреше само върховете на хълмовете и блестеше далече в морската шир. Капитанът бе станал по-рано от обикновено и бе тръгнал към брега. Сабята му се люшкаше под широките поли на извехтелия му син мундир, под мишницата си стискаше бронзовия далекоглед и шапката му бе килната назад. Спомням си как дъхът му оставяше след него димна диря. Когато се закри зад голямата скала, дочух как шумно изсумтя от гняв, сякаш още мислеше за доктор Ливзи.
И тъй, майка ми беше горе при баща ми, аз приготвях масата за закуската на капитана, когато вратата на кръчмата се отвори и влезе един човек, когото никога не бях виждал. Лицето му бе восъчнобледо, на лявата му ръка липсваха два пръста и макар че бе препасан със сабя, той нямаше войнствен вид. Аз винаги си отварях очите на четири за моряци с един или с два крака и си спомням, че този човек ме озадачи. Той не приличаше на моряк, макар че от него някак лъхаше на море.
Аз го попитах какво ще обича и той поръча ром. Когато излизах от стаята, той седна до една маса и ми направи знак да се приближа. Аз спрях, където бях, със салфетка в ръка.
— Я ела, синчето ми — каза той, — ела де, ела по-близо. Аз пристъпих към него.