— Тази маса за моя приятел Бил ли е сложена? — запита той с лукав поглед.
Отговорих му, че не познавам приятеля му Бил и че масата е сложена за един човек, който живее в нашата странноприемница, когото наричаме капитана.
— А-а — каза той, — може моят приятел Бил да се нарича и капитан, защо не. Той има белег на бузата и е голям веселяк, особено когато се напие, такъв си е моят приятел Бил. Да речем, че вашият капитан има белег на бузата и да речем, ако обичаш, че тази буза е дясната. Е-е какво? Казах ли ти! Та моят приятел Бил сега в тоя дом ли е?
Казах му, че е излязъл на разходка.
— В коя посока, синчето ми? В коя посока отиде? Когато му посочих скалата и му казах кога предполагам да се върне капитанът и след като отговорих и на други негови въпроси, той каза:
— А-а, как ще ми се зарадва като на чаша ром приятелят ми Бил. Той изговори тези думи с много неприятен израз на лицето и аз имах основание да мисля, че непознатият греши, дори и да е сигурен в това, което казва. Но помислих, че това не е моя работа, пък и не знаех как да постъпя. Непознатият продължаваше да се върти около вратата на странноприемницата и да назърта зад ъгъла към пътя като котка, която дебне мишка. Аз направих опит да изляза на пътя, но той моментално извика да се прибера и като му се стори, че не изпълнявам достатъчно бързо заповедта му, изразът на восъчнобледото му лице изведнъж стана ужасен и той ме изруга тъй, че подскочих от страх. Но щом се прибрах, той отново взе да се държи полуугоднически-полунасмешливо, потупа ме по рамото, каза ми, че съм добро момче и че много му харесвам.
— И аз имам син — каза той, — приличате си като две капки вода, аз много се гордея с него. Но най-важното нещо за момчетата е послушанието, синчето ми, послушанието. Ако ти беше доплавал по моретата с Бил, нямаше да става нужда да ти повтарям два пъти да се прибереш. Бил нямаше да търпи това, нито пък щеше да се случи с онези, които пътуваха с него. Но я гледай, наистина се задава моят приятел Бил с далекоглед под мишница, да го поживи Господ! Да влезем в кръчмата, момчето ми, да се скрием зад вратата, та да устроим на Бил една малка изненада. Я гледай ти, да го поживи Господ!
Докато говореше, непознатият ме избута в кръчмата и ние се скрихме в ъгъла зад отворената врата. Бях смутен и уплашен, както можете да си представите, а страхът ми се увеличи, когато забелязах, че и непознатият беше изплашен. Той хвана дръжката на сабята си и поразхлаби острието в ножницата. През цялото време, докато чакахме, той преглъщаше, сякаш буца се бе спряла на гърлото му.
Най-после капитанът влезе, блъсна вратата зад себе си и без да погледне вляво или дясно, тръгна направо към масата, където го чакаше закуската.
— Бил — извика непознатият и ми се стори, че той се мъчи да придаде смелост и твърдост на гласа си.
Капитанът се завъртя на тока си и застана с лице срещу нас. Кафявият цвят изчезна от лицето му и дори носът му посиня. Той изглеждаше като човек, който внезапно вижда някакво привидение или самия дявол или пък нещо още по-страшно. Признавам, че ми дожаля за него, като видях как в един миг се състари и посърна.
— Не ме ли познаваш. Бил? Не помниш ли стария си приятел от корабите, Бил? — каза непознатият.
Капитанът не можеше да си поеме дъх.
— Черното куче! — извика той най-сетне.
— Че кой друг? — отвърна другият, малко поокопитен. — Черното куче дошел да види Били, своя стар другар в странноприемницата „Адмирал Бенбоу“. А, Бил, Бил, много нещо мина през главите ни, откак изгубих двата си пръста — и той вдигна осакатената си ръка.
— Слушай — отвърна капитанът, — ти подуши дирите ми. Добре, ето ме; кажи сега, за какво си дошел?
— Ха така, Бил, право казваш — отговори Черното куче, — но преди да седнем на приказки, нека малкият тук, който така ми хареса, ни донесе по чаша ром и тогава, ако обичаш, ще си поговорим като стари приятели, както му е редът.
Когато се завърнах с рома, заварих ги седнали от двете страни на масата със закуската на капитана. Черното куче бе седнал до вратата, но, както ми се стори, така, че с едното си око да може да наблюдава стария си корабен другар, а с другото изхода — откъдето можеше да избяга. Той ми заповяда да напусна стаята и да оставя вратата широко отворена.
— И да не смееш да назърташ, синчето ми — каза той. Аз ги оставих сами и се прибрах зад тезгяха. Макар че напрягах всички сили да мога да дочуя нещо, дълго време не се чуваше нищо друго освен неясен, тих брътвеж. Постепенно гласовете се усилиха и аз почнах да долавям по някоя дума, главно ругатните на капитана.
— Не, не, не, не, и стига по тоя въпрос! — се провикна той по едно време. И след малко: