— Искам да ви кажа — казах аз, — че по никой начин няма да се върна в залива на капитан Кид. Искам да откарам кораба в северния залив и да пристана спокойно край неговия бряг.
— Разбира се! — извика той. — Аз не съм чак такъв глупак, дявол да го вземе, разбирам всичко. Аз си проиграх козовете и сега съм във ваша власт. Северния залив ли? Добре, както кажете. Нямам избор. Бих ви помогнал да закарате кораба, ако ще и до Наказателния док. Гръм да ме порази, ако не го сторя, щом кажете.
Стори ми се, че думите му не бяха лишени от здрав смисъл. Ние веднага се споразумяхме. След три минути „Испаньола“ вече се носеше леко с попътния вятър край брега на Острова на съкровищата и аз се надявах, че ще успеем да заобиколим Северния нос преди пладне, да стигнем северния залив, преди да започне приливът, да спрем на безопасно място и да изчакаме отлива, за да слезем на брега.
Аз закрепих румпела и слязох долу да извадя от моя сандък една мека копринена кърпа, подарък от майка ми. С моя помощ Хендз превърза голямата кървяща рана на бедрото си и след като си хапна малко и отново глътна няколко глътки бренди, той явно се посъвзе, поизправи се, заприказва с по-силен и ясен глас и изобщо стана друг човек.
Вятърът беше попътен. Корабът се носеше като птица, а брегът бързо минаваше край нас и все нови гледки се нижеха пред погледите ни. Скоро отминахме хълмовете и пред нас се разкри песъчлив бряг, осеян тук-таме с нискостеблени борове. Но ние бързо отминахме и него и завихме край скалистия хълм на северния край на острова.
Управляването на кораба извънредно много ми повдигна духа. Аз се радвах на ясното слънчево време, на живописния бряг. Имах достатъчно вода и храна. Угризението, което изпитвах поради моето дезертьорство, се стопи пред голямото завоевание. Мисля, че щях да бъда напълно щастлив, ако не бяха очите на кормчията, които не изпускаха нито едно мое движение по палубата, с насмешлив поглед, докато на лицето му играеше някаква странна усмивка. Това беше уморена, болезнена, старческа усмивка, но в същото време лицето му издаваше насмешка и подлост, докато той дебнеше и дебнеше, и дебнеше всяко мое движение.
Двадесет и шеста глава
ИЗРЕЪЛ ХЕНДЗ
Вятърът, който духаше сякаш по наше желание, сега задуха от запад. Ние се понесохме още по-леко от североизточния край на острова към устието на северния залив. Но тъй като не можехме да закотвим кораба и не смеехме да спрем на брега преди прилива, бяхме принудени да чакаме. Кормчията ми показа как да задържам кораба на едно място. След много опити аз най-после успях да го задържа и без да разменим дума, и двамата седнахме отново да се храним.
— Капитане — каза той най-сетне със същата лукава усмивка, — ей там лежи старият ми приятел О’Брайън, няма ли да го хвърлиш през борда? Мен не ми пречи, а и съвестта не ме гризе за това, че си разчистих сметките с него, но не смятам, че той краси кораба. Ти как мислиш?
— Аз не съм достатъчно силен и тази работа никак не ми допада, нека си лежи там — отвърнах аз.
— Ама че нещастен кораб излезе „Испаньола“, Джим — продължи той, като премигна. — Сума народ бе избит на него. Колко нещастни моряци загинаха, откакто тръгнахме от Бристол. Никога не съм виждал такава орисия, не, никога! Гледай, и тоя О’Брайън — и той лежи тук мъртъв. Аз съм неук човек, а ти можеш и да четеш, и да смяташ, та да те попитам, знаеш ли дали човек, като умре, си остава мъртъв или пък може отново да се съживи.
— Човек може да убие тялото, мистър Хендз, но не и духа, сигурно това вече ти е известно — отвърнах аз. — О’Брайън е в другия свят и вероятно ни наблюдава сега.
— А-а — възкликна той, — що за беда! Значи да убиваш е само губене на време. Обаче духовете нищо не могат да ти направят според това, което аз знам за тях. Аз ще се справя с духовете, Джим. А сега, като си толкова откровен, бъди така добър да изтичаш до каютата и да ми донесеш… а… дявол го взел! Забравих как му казват… да ми донесеш бутилка вино, Джим. Това бренди е доста силно за болната ми глава.
Запъването на кормчията ме изпълни с подозрение, а и не повярвах, че той може да предпочете вино пред бренди. Всичко това беше само предлог да напусна палубата. Но не можах да разбера защо искаше да я напусна. Той избягваше да срещне погледа ми и очите му постоянно блуждаеха. Той ту поглеждаше небето, ту хвърляше бегъл поглед към мъртвия О’Брайън и през цялото време се усмихваше и вадеше езика си така гузно и неловко, че дори и едно дете би се сетило, че крои нещо. Аз обаче веднага му отговорих, защото видях изгодата от това положение. Смятах, че тъй като е доста тъп, ще успея докрай да укрия подозренията си от него.