— Вино ли каза? — запитах го аз. — Много добре. Бяло или червено?
— Все ми е едно, друже — отвърна той, — важното е да е силно и повечко. — Добре — отвърнах аз, — ще донеса портвайн, мистър Хендз. Но ще трябва доста да поровя, докато го намеря.
Аз се спуснах по стълбичката, като нарочно тропах силно, но щом слязох, свалих обувките си, прекосих тихичко коридора и се качих по стълбичката на бака, откъдето надзърнах на палубата. Бях сигурен, че той най-малко очаква да ме види там, но въпреки това бях крайно предпазлив. И наистина моите най-лоши подозрения се оправдаха.
Видях го как пълзи по палубата и макар че кракът, изглежда, го болеше при движение — защото го чух как сподави един стон, — той се влачеше по палубата с доста голяма бързина. В един миг той стигна до шпигатите и извади от един куп навити въжета дълъг нож или по-скоро кама, изцапана с кръв чак до дръжката. Той я разгледа за миг, като издаде долната си челюст, опита острието на ръката си и като я скри в пазвата си, допълзя обратно и зае предишното си положение до булварка.
Разбрах всичко, което ми беше нужно. Изреъл значи можеше да се движи и беше въоръжен. И това, че той бързаше да се махна от палубата, ми подсказа, че крои да ме погуби. А какво смяташе да прави след това — дали мислеше да пресече острова пълзешком от северния залив до лагера сред блатата, или смяташе да даде оръдеен изстрел с надеждата, че неговите хора първи ще му се притекат на помощ, разбира се, не можех да отгатна.
По един въпрос обаче знаех, че може да му се доверя, тъй като в това нашите интереси съвпадаха, а именно, да закараме кораба до брега. Ние и двамата желаехме да спрем кораба на някое удобно и добре защитено място, така че когато настъпи подходящият момент, да бъде отново изведен без големи усилия и опасности. Смятах, че дотогава той няма да посегне на живота ми.
Докато обмислях всичко това, аз не стоях празен, а се промъкнах отново в каютата, нахлузих обувките си, грабнах първата бутилка вино, която ми падна, за оправдание и се върнах на палубата.
Хендз лежеше превит в същото положение, в което го бях оставил, притворил очи, сякаш не можеше да понася слънчевата светлина. Когато го приближих, той вдигна глава и както беше свикнал, с един удар пречупи гърлото на бутилката, изрече обичайното „Наздраве“ и хубаво се нагълта. След това той постоя неподвижно и като извади пръчка тютюн, ме помоли да му отрежа едно късче.
— Я ми отрежи малко — каза той, — защото нямам нож, а дори и да имах, едва ли щяха да ми стигнат силите за тази работа. А-а, Джим, свършено е с мен! Отрежи ми едно късче, момчето ми, че сигурно ще е последното, защото съм пътник за оня свят, както по всичко личи.
— Добре — казах аз, — ще ти отрежа късче тютюн, но ако аз бях на твое място в това тежко положение, в което си ти, щях да се покая.
— Защо? — попита той. — Защо трябва да се покая?
— Защо ли? — извиках аз. — Ти си изневерил на своя дълг, живял си в грях, лъжа и убийства, дори и в този момент в краката ти лежи трупът на човек, когото си убил, а още ме питаш защо. Заради всички тези престъпления, мистър Хендз, ето защо.
Аз говорех доста разпалено, като си мислех за окървавената кама, която криеше в джоба си с престъпното намерение да ме убие. От своя страна той само отпи голяма глътка вино и заговори със съвсем неприсъщ нему тържествен тон:
— Цели трийсет години — каза той — аз съм кръстосвал моретата, видял съм и добро, и зло, хубаво и лошо, и слънце, и бури, глад и сеч с ножове и какво ли не още. Не да ти кажа право, досега не съм видял някой да е получил добро за добрината си. Който забие пръв ножа, той печели, мъртъвците не хапят — ето ти моята вяра, амин, тъй да бъде. А сега слушай ме — добави той, като внезапно промени тона, — стига сме се занимавали с тия глупости. Приливът вече започна, затова изпълнявай моите нареждания, капитан Хокинс, за да откараме кораба на брега и да турим край на тая работа.
Оставаха ни всичко на всичко една-две мили до брега, но плаването Беше трудно, защото устието на този северен залив не само беше тясно и плитко, но се простираше от изток към запад, така че трябваше да караме шхуната много внимателно, за да успеем да влезем в него. Аз бях добър и точен, изпълнителен подчинен, а Хендз беше действително отличен командир, защото ние така умело лавирахме и с такова умение се движехме покрай брега, че беше удоволствие да ни гледа човек.