И двамата се търкулнахме почти един до друг и паднахме в улея. Мъртвецът с червеното кепе, все още с проснати ръце, се затъркаля бавно след нас. Бяхме толкова близко, че аз силно си ударих главата в краката на кормчията и зъбите ми изтракаха. Въпреки силния удар, който ми бе нанесен, аз пръв скочих на крака, защото мъртвецът беше паднал върху Хендз. Поради силния наклон вече не можех да тичам по палубата и трябваше да намеря друг начин за самоотбрана, и то незабавно, защото моят враг ме следваше по петите. С трескава бързина се хванах за вантите (Въжета, които свързват мачтата за борда. Б. пр.) на бизанмачтата и се покатерих по тях. Преди да си поема дъх, стигнах по стенгата, (Първо продължение на мачтата. Б. пр.) където се наместих.
Бързината ми ме спаси, защото ножът му, вместо да се забие в мен, удари мачтата на половин фут под краката ми. Изреъл Хендз замръзна, втренчил поглед в мен, със зинала уста и израз на недоумение и недоволство.
Без да губя нито миг, аз отново заредих пистолета, а за още по-голяма сигурност изпразних другия и отново го заредих.
Когато Хендз забеляза, че зареждам пистолетите, съвсем се стъписа, сякаш започна да съзнава, че губи играта. След кратко колебание и той се метна и увисна тежко на въжетата с кама в уста, после започна бавно и с мъка да се катери нагоре. Той се движеше с невероятни усилия и стенеше от болка всеки път, когато повличаше ранения си крак. Докато измина едва една трета от разстоянието, аз спокойно се подготвих. Тогава, държейки по един пистолет във всяка ръка, заговорих:
— Още една крачка, мистър Хендз, и ще ти пръсна черепа! Мъртъвците не хапят, както знаете! — добавих аз и се изкикотих.
Той моментално спря. По израза на лицето му разбрах, че се мъчи да мисли, но мисълта му се движеше така бавно и трудно, че от своето безопасно място аз високо се разсмях. Най-после, като преглътна един-два пъти, той заговори, а на лицето му, както и преди, бе изписан израз на пълно недоумение. За да може да говори, той извади камата от устата си, но не помръдна от мястото си.
— Джим — каза той, — и двамата сме натясно, та ще трябва да сключим някакъв договор. Ти щеше да ми паднеш в ръцете, ако не беше се килнал корабът, но мен не ми върви, не? Ще трябва да се предам. А стар, опитен моряк да отстъпи на един юнга като тебе, Джим, не е лесна работа.
Аз поглъщах думите му и се усмихвах самодоволно, оперен като петел на високо, когато в миг той замахна с дясната си ръка. Нещо свирна като стрела из въздуха, аз почувствувах удар, остра болка и се намерих с рамо, приковано към мачтата. От острата болка и изненадата — едва ли мога да кажа съзнателно, — но без да се прицеля, аз гръмнах с двата пистолета едновременно и ги изпуснах. Те не паднаха сами, защото кормчията нададе сподавен вик, изпусна въжетата и полетя с главата надолу в морето.
Двадесет и седма глава
„ЗЛАТО!“
Корабът беше наклонен, мачтите бяха наведени над водата и под моето място на стенгата нямаше нищо друго освен водата на залива. Хендз, който не се беше изкачил много високо и беше по-близо до кораба, падна между мен и фалшборда. Той се появи само един път на повърхността на водата в кървава пяна и отново потъна завинаги. Когато водата се успокои, аз го забелязах свит върху чистия пясък на дъното в сянката на кораба. Една-две рибки се стрелнаха край трупа му. От време на време поради трептенето на водата той сякаш се размърдваше, като че ли се опитваше да стане. Но той беше двойно мъртъв — застрелян и удавен, и се беше превърнал в храна за рибите на същото онова място, където възнамеряваше да убие мен.
Малко по малко аз започнах да чувствувам, че ми се вие свят и ми прилошава от страх. Гореща кръв се стичаше по гърба и гърдите ми. Камата, която бе приковала рамото ми за мачтата, ме гореше като нажежено желязо. Но не физическите страдания ме ужасяваха. Струваше ми се, че мога да ги изтърпя безропотно — изпитвах истински ужас при мисълта, че може да падна от стенгата в спокойната зелена вода до трупа на кормчията.
Впих ноктите си в мачтата силно, до болка и затворих очи, за да не виждам опасността. Но постепенно главата ми се избистри, пулсът ми се успокои, стана по-умерен и аз отново се овладях.
Първата ми мисъл беше да измъкна камата, но тя се бе забила много дълбоко или пък нервите ми не можеха да издържат, та аз силно трепнах. Странно, но това трепване свърши работа. Камата била едва засегнала тялото ми, като бе закачила само кожата, и от трепването се откъсна от нея. Кръвта шурна по-силно, но аз отново бях свободен. Само жакетът и ризата ми бяха приковани за мачтата.