Като се дръпнах силно, аз се откачих и слязох на палубата по вантите откъм десния борд. За нищо на света не бих се качил отново по въжетата, от които Изреъл току-що беше паднал.
Слязох в каютата да превържа раната си, която доста ме болеше и от която още струеше кръв, но не беше нито дълбока, нито опасна, нито пък ми пречеше да движа ръката си. Аз се огледах и като си спомних, че корабът е вече в известен смисъл мой, се замислих как да махна от него и последния пътник, мъртвия О’Брайън.
Той се беше натъкнал, както казах, на фалшборда, където лежеше като страхотна грозна кукла с човешки ръст, но колко чужди й бяха багрите и красотата на живота! В това положение можех лесно да се справя с него и свикнал вече на трагични приключения, не изпитвах страх от мъртъвците. Вдигнах го през кръста като чувал с трици и го прехвърлих през борда. Той падна във водата със силен плясък. Червеното му кепе отхвръкна и заплава. Щом повърхността се успокои, аз го видях, че лежи до Изреъл и двамата сякаш потрепваха при всяко движение на вълните. Макар че О’Брайън беше млад човек, главата му бе съвсем плешива. Той лежеше на дъното с глава върху коленете на човека, който го беше убил, а рибките бързо се стрелкаха около труповете и на двамата.
Сега бях сам на кораба. Отливът току-що бе започнал. Залязващото слънце беше така ниско на хоризонта, че дългите сенки на боровете по западния бряг се простираха по целия залив и стигаха чак на палубата. Задуха вечерен бриз и макар че хълмът с двата върха го спираше откъм изток, въжетата започнаха да свирят, а увисналите платна — да плющят. Аз видях, че корабът е застрашен, затова веднага смъкнах кливерите върху палубата, но да сваля грота беше трудна работа. Когато шхуната се беше наклонила, реят бе провиснал през борда и краят му се беше потопил един-два фута във водата с част от платното. Това увеличаваше тежестта и правеше положението още по-опасно, затова аз не посмях да го тегля. Най-после реших да извадя ножа си и да прережа фаловете. (Тънки въжета за вдигане на корабното платно. Б. пр.) Реят веднага падна и платното заплава като голям тулум по водата. Колкото и да теглех, аз не можех да вдигна платното, затова оставих „Испаньола“ на произвола на съдбата. В същото положение се намирах и аз.
По това време целият залив вече бе потънал в сянка и аз си спомням как последните лъчи на слънцето, които се провираха през една просека в гората, блестяха ярко като скъпоценни камъни върху пъстрата мантия на останките от разрушения кораб. Застудяваше, а водата се оттегляше бързо към морето и шхуната се накланяше все повече и повече на една страна.
Аз си проправих път до бака и погледнах надолу. Стори ми се, че мястото е плитко и като се хванах за по-голяма сигурност с две ръце за прерязаното въже, полека се спуснах. Водата едва стигаше до кръста ми, пясъкът беше твърд и вълнообразно нашарен от течението и аз излязох на брега с бодър дух, като оставих „Испаньола“ наклонена на едната страна с грот във водата. В същото време слънцето се скри зад хоризонта, а вятърът тихо зашумя сред боровите дървета.
Най-после моето морско приключение завърши и аз не се връщах с празни ръце. Корабът отново беше наш, очистен от пирати и готов да ни понесе по морската шир. Сега нищо не желаех по-силно от това да се завърна отново в крепостта и да се похваля с моите успехи. Сигурно щяха да ме укорят малко за дезертьорството ми, но за оправдание щеше да послужи превземането на „Испаньола“ и аз се надявах, че дори капитан Смолет щеше да признае, че не съм си изгубил времето напразно.
С тези мисли и в прекрасно настроение аз се запътих към крепостта, където очаквах да видя приятелите си. Спомних си, че най-източната от рекичките, които се вливат в Залива на капитан Кид, извира от двуглавия хълм вляво, затова тръгнах в тази посока, та да пресека реката там, където е още плитка. Гората беше доста рядка и като вървях по падините, скоро завих край хълма и малко подир това прегазих реката, която не стигаше и до колене.
Така наближих мястото, където бях срещнал Бен Гън, човека от острова, и започнах да се движа по-внимателно, като се оглеждах. Беше се стъмнило и през седловината между двата върха забелязах някакво трептящо, светло отражение в небето. Предположих, че островитянинът е запалил голям огън, за да готви вечерята си. И все пак се учудих, че е така лекомислен. Щом аз можех да забележа светлината на неговия огън, не можеше ли тя да стигне до погледа на Силвър в лагера край блатата?
Постепенно стана съвсем тъмно и аз едва следвах избраната от мене посока, тъй като очертанията на двуглавия хълм и „Далекоглед“ от дясната ми страна, които ми служеха като пътепоказатели, ставаха все по-неясни и по-неясни. Виждаха се само няколко бледи звезди, така че аз постоянно се препъвах в храстите или се търкулвах в пясъчни дупки из низината, по която се движех.