Внезапно някаква светлина ме озари. Погледнах нагоре и видях, че лунните лъчи бяха залели върха на „Далекоглед“. След малко видях нещо голямо, сребристо да се движи ниско зад дърветата и разбрах, че луната е изгряла.
С нейна помощ изминах бързо пътя, който ми оставаше, като понякога вървях, а понякога тичах от нетърпение да стигна по-скоро в крепостта. Но когато стигнах горичката, която я окръжава, аз се сетих, че трябва да забавя крачките си и да се движа внимателно, защото моите приключения биха свършили печално, ако хората от крепостта ме сметнеха за враг. Рискувах да ме застрелят.
Луната се издигаше все по-високо и по-високо. Светлината й падаше на широки ивици в по-откритите места на гората. Точно пред мен, сред дърветата, забелязах някакво сияние с друг цвят. То беше по-червено и по-топло, а от време на време потъмняваше подобно на тлеещите въглени на голям огън. Колкото и да се мъчех, не можех да проумея какво е това. Най-после стигнах края на горичката. Западният край на оградата беше огрян от луната. Останалата част, както и крепостта бяха в сянка, прошарена тук-таме от дълги ивици сребриста светлина. От другата страна на крепостта догаряше голям огън. Разпалените въглени излъчваха силна червеникава светлина, съвсем различна от мекото бледо сияние на луната. Тук цареше покой и тишина. Долавяше се само нощният бриз.
Аз спрях учуден и малко уплашен. Ние не кладяхме големи огньове, дори по нареждане на капитана пестяхме дървата. Започнах да се опасявам, че нещо лошо се е случило през време на моето отсъствие.
Промъкнах се откъм източния край, като гледах да се движа в сянка. На едно място, където тъмнината беше най-гъста, прескочих оградата. За по-голяма сигурност запълзях тихичко на четири крака към ъгъла на дървената крепост. Като я приближих, в един миг всичкият ми страх изчезна. Шумът от хъркането винаги ми е бил неприятен, но точно тогава той прозвуча като музика в ушите ми, като си представих, че моите приятели спят дълбок, спокоен сън. Аз се успокоих, сякаш чух гласа на нашия корабен вахтен: „Всичко е в ред!“
Но в едно нещо не можех да се съмнявам — не бяха взели никакви мерки за охрана на крепостта. Ако случайно Силвър и неговата шайка се промъкнеха крадешком при тях, нито един нямаше да осъмне. „Ето какво значи да е ранен капитанът“, си помислих аз. И отново дълбоко се упрекнах, задето ги бях напуснал в такъв опасен миг с толкоз малко хора за охрана.
Вече бях стигнал вратата, затова се изправих. Вътре беше съвсем тъмно, така че нищо не можах да видя. Чуваше се само равномерно хъркане и някакъв необясним звук, подобен на пърхане или кълвене.
С протегнати напред ръце аз влязох. „Ще си легна на моето място — помислих си аз и се усмихнах при тази мисъл, — та да видя израза на лицата им, като се събудят утре заран и ме видят тук.“
Аз настъпих нещо — това бе кракът на един от спящите. Той се обърна и изпъшка, без да се събуди.
Внезапно остър крясък прониза нощната тишина:
— Злато! Злато! Злато! Злато! Злато! — и така нататък безспир и без промяна на тона, като тракането на воденичка.
Зеленият папагал на Силвър, Капитан Флинт! Значи него бях чул, като е кълвял парче от дърво! Той бе пазил спящите по-добре от всякаква охрана, като обяви пристигането ми с еднообразния си крясък.
Нямах време да се съвзема, защото острият креслив глас на папагала събуди заспалите, които веднага скочиха. Чух гръмкия глас на Силвър, който изрева някаква ругатня и викна:
— Кой е?
Аз се обърнах назад да бягам, но се блъснах силно в някакъв човек. Като се опитах да се изтръгна от него, аз попаднах право в ръцете на друг, който здраво ме сграбчи.
— Донеси един факел, Дик! — извика Силвър, когато бях вече пленен. Един от хората излезе от дървената къща и скоро се завърна с горяща главня.
Шеста част
КАПИТАН СИЛВЪР
Двадесет и осма глава
В НЕПРИЯТЕЛСКИЯ ЛАГЕР
При червеникавата светлина на факела, който освети вътрешността на крепостта, видях, че най-лошите ми предчувствия се бяха сбъднали. Пиратите бяха превзели крепостта и запасите. Бъчонката с коняк, свинското и сухарите бяха на предишното си място. Но това, което най-много ме ужаси, беше, че нямаше и следа от пленници. Реших, че всички са загинали, и ме обзе мъка, задето и аз не бях загинал заедно с тях.