Имаше само шестима пирати — всички останали бяха избити. Петима от тях, внезапно събудени от първия им сън, скочиха на крака, зачервени и подпухнали от пиянство. Шестият се беше подпрял на лакътя си и беше смъртно блед, а от окървавената превръзка на главата му разбрах, че е ранен неотдавна и че скоро е превързан. Аз си спомних човека, по когото бяхме стреляли и който беше успял да се върне в гората през време на голямата атака, и не се съмнявах, че това е той.
Папагалът стоеше на рамото на Дългия Джон и чистеше перата си. Дългия Джон ми се видя по-блед и по-суров от преди. Той все още носеше официалния костюм, с който се беше явил при нас в ролята на парламентьор, но дрехите сега бяха страшно изкаляни и изпокъсани от трънливите храсти в гората.
— Я гледай, това било Джим Хокинс! — каза той. — Като гръм от ясно небе, а? Идеш като приятел, тъй ли?
Той седна върху бъчонката с бренди и започна да си пълни лулата.
— Я дай насам за малко факела, Дик — каза той и след като запали лулата си, добави: — Закрепи го в купа дърва, а вие, джентълмени, си легнете. Няма защо да стоите на крака пред мистър Хокинс. Сигурен съм, че той ще ви извини за това. И така, Джим — продължи той, като запали лулата си, — каква приятна изненада за твоя беден стар приятел Джон. Аз разбрах, че умът ти е бръснач, още като те видях, но как попадна тук — не мога да разбера.
На всички тези приказки аз не отговорих. Бяха ме оставили с гръб, опрян на стената, та гледах Силвър право в лицето, като външно си придавах смел вид, но вътрешно ме бе обзело тежко отчаяние.
Силвър съвсем спокойно смукна един-два пъти лулата си, след което продължи да ми говори:
— Виж какво, Джим, тъй като си дошъл при нас — каза той, — ще ти дам един съвет. Ти всякога си ми харесвал, защото си куражлия момче и защото, когато бях млад и хубав, бях съвсем като тебе. Аз винаги съм искал да станеш от нашите и да вземеш своя дял от съкровището, та да завършиш живота си като истински джентълмен. И така си е редно, момчето ми. Не ще и дума, че капитан Смолет е отличен моряк, но е доста взискателен, щом стане дума за дисциплина. „Дългът си е дълг“ — казва той и има право. Затова ти по-добре не се мяркай пред очите му. А и докторът не ще да те види. „Неблагодарен безделник“ — ето какво каза той за тебе. С една дума, не можеш да се върнеш при твоите хора, защото не те искат, и ако не искаш да образуваш трети екипаж, при което ще си доста самотен, присъедини се към капитан Силвър.
Значи работите не били така зле. Разбрах, че приятелите ми са още живи и макар да повярвах само отчасти на Силвър, че моите хора не искали да ме видят, задето съм дезертирал, аз по-скоро се успокоих, отколкото отчаях от това, което чух.
— Аз не казвам нищо за това, че си в наши ръце — продължи Силвър, — но ето те при нас. Винаги съм смятал, че човек трябва да бъде убеден и че със заплахи нищо добро не се постига. Ако ти харесва тази работа, ще дойдеш при нас, а ако ли пък не, Джим, ти си свободен да откажеш, съвсем свободен, друже. Едва ли ще се намери друг моряк на тоя свят да ти говори по-честно, гръм да ме порази!
— Значи да отговоря — запитах аз с разтреперан глас. Но през любезните приказки, които по-скоро приемах като подигравка, аз прозирах смъртната закана, която бе надвиснала над мене, и страните ми горяха, а сърцето ми тежко биеше.
— Виж какво, момчето ми — каза Силвър, — никой не те насилва. Размисли. Няма какво да бързаме, и без това е приятно с тебе.
— Добре — казах аз, като се окуражих малко, — ако трябва да избирам, смятам, че имам право да знам най-напред какво става, защо вие сте тук и къде са моите приятели.
— Какво става ли? — изръмжа един пират. — И самият дявол не знае какво става.
— Я си затваряй устата, приятелю, когато не те питат — обърна се Силвър свирепо към онзи, който се обади.
После ми отговори с предишния любезен тон.
— Вчера заран, мистър Хокинс — каза той, — пристигна доктор Ливзи на ранина с бяло знаме. „Капитан Силвър — каза той, — останахте на сухо. Корабът е изчезнал. Е, докато си пийвахме и изпяхме някоя и друга песен, изтървахме кораба, не отричам. Ни един от нас не забеляза това. Ние всички отидохме да проверим, но, гръм да го порази, старият ни кораб беше изчезнал. Всички стояхме на брега със зинали уста и, да ти кажа право, надали някога е имало по-големи зяпльовци от нас.“ „Виж какво — каза докторът, — нека се спазарим.“ И ето, че се спазарихме, като те ни оставиха на разположение запасите, брендито, крепостта, дървата, които вие така грижливо пазехте, с една дума, цял кораб от рейовете до кила. А те отидоха нанякъде и не знам къде се дянаха. Той отново смукна лулата си.