— Ама да не мислиш, че теб те включиха в договора? — придаде той. — Ето последните думи на доктора: „Колко души останахте?“ — казвам аз. „Четирима казва той — и единият е ранен. А оня хлапак не го знам къде е — каза той — и не ме интересува. Дойде ни до гуша от него!“ Ето какво каза човекът.
— Това ли е всичко? — попитах аз.
— Всичко, което трябва да чуеш, синчето ми — отвърна Силвър.
— И сега трябва да избирам, така ли?
— Сега трябва да избираш, главата си залагам! — каза Силвър.
— Добре — казах аз, — не съм толкова глупав, да не знам какво ме очаква. Не ме интересува, ако ще и най-лошото да ми дойде до главата. Аз свикнах да гледам смъртта в очите, откакто тръгнах с вас. Искам само едно-две неща да ви кажа — продължих аз много възбудено — и първото е това, че вие сте в безизходица: кораба загубихте, съкровището изпуснахте, загубихте много хора, цялата ви работа е пропаднала и ако искате да знаете кой е виновник за всичко това, ще ви кажа — това съм аз! Аз бях в ябълковата бъчва оная вечер, когато най-напред видяхме земя, и чух всичко, което си говорехте ти, Джон, и ти, Дик Джонсън, и Хендз, който сега е на дъното на морето, и същия час казах всичко до последна дума на нашите хора. А колкото за шхуната, аз прерязах котвеното й въже и убих хората, които бяхте оставили на борда, аз я откарах там, където нито един от вас няма да я види. Сега мога да ви се изсмея, вие ми бяхте в ръцете от самото начало до този момент. Не ме е страх от вас, една муха може да ме уплаши повече. Можете да ме убиете, ако желаете, а можете и да ме пощадите, каквото било — било, а когато ви изправят на съд за пиратство, аз ще ви помогна да се спасите, доколкото мога. Избирайте-Ако ме убиете, нищо няма да спечелите, ако ме пощадите, ще имате един свидетел, който ще ви спаси от бесилото.
Аз млъкнах, защото се запъхтях, и за мое най-голямо учудване нито един от тях не мръдна и всички ме гледаха като овци. Докато още ме гледаха, аз отново заговорих:
— Доколкото виждам, мистър Силвър — казах аз, — вие сте най-добрият човек тук, затова, ако се случи нещо с мен, ще ви помоля да съобщите на доктора как съм посрещнал смъртта.
— Ще запомня — каза Силвър с такъв странен тон, че за нищо на света не бих могъл да кажа дали той се подиграваше на молбата ми, или моята смелост му хареса.
— Аз ще добавя — извика старият моряк с махагонен цвят на лицето, Морган, когото бях видял в кръчмата на Дългия Джон на бристолския кей, — че той позна Черното куче.
— А пък аз се кълна, че това същото момче задигна картата на Били Бонс! Силвър. — От начало до край Джим Хокинс е виновен за всичките ни беди!
— Тогава хайде да му видим сметката! — каза Морган и изруга. И той скокна леко като двадесетгодишно момче и извади ножа си.
— Стой! — извика Силвър. — Ти за какъв се мислиш, Том Морган? Да не смяташ, че ти си капитанът тук? Дявол го взел, аз ще те науча теб! Само се опитай да ми пречиш, и ще те пратя там, където съм изпратил много преди теб през тия трийсет години, дявол ги взел! Някои увиснаха на гредата, а някои изхвърчаха през борда, но всички отидоха да нахранят рибите. Не помня някой да ми се е противопоставил и да е видял бял ден след това. Том Морган, главата си залагам!
Морган остана на мястото си, но другите замърмориха недоволно.
— Том е прав — каза един от тях.
— Мен достатъчно са ме тъпкали — добави друг, — та да се оставя и ти да ме тъпчеш, Джон Силвър.
— Кой джентълмен от вас иска да се разправя с мен? — изрева Силвър, като се наклони напред върху бъчонката, на която седеше със запалена лула в дясната си ръка. — Кажете какво искате, виждам, че не сте неми. Кой каквото иска от мен, ще си го получи. Затова ли съм живял толкова години, та да се оставя някакъв пиян песоглавец да ми се пъчи. Вие знаете как се справяме с такива. Нали всички сте „джентълмени на сполуката“. Аз съм готов. Който смее, нека извади нож. Но преди да изгори тая лула, макар че съм с патерица, ще видя каква му е боята отвътре.
Никой не мръдна, никой не отговори.
— Значи такава стока сте вие, а? — добави той, като сложи лулата в устата си. — Големи смелчаги сте, няма що. За бой не ви бива, но поне езика ми разбирате. Тук аз съм капитанът, вие сами ме избрахте. Аз съм капитанът, защото съм цяла морска миля по-напред от вас. Щом не щете да се биете като джентълмени, тогава ще ме слушате, гръм да ви порази! Това момче ми харесва, не съм виждал друго като него. То струва много повече, отколкото всички вие, които се криете тук като плъхове. Ще ви кажа едно: само да смее някой да го пипне, да му прави сметка!
Последва дълго мълчание. Аз стоях до стената и сърцето ми биеше като чук, но у мене се породи слаба надежда. Силвър се облегна с гръб на стената, с кръстосани ръце, с провиснала лула от единия ъгъл на устата и с такъв спокоен вид, сякаш се намираше в черква. Но с крайчеца на окото си той поглеждаше към своя разбунтуван екипаж. Те малко по малко се събраха в един по-далечен ъгъл и започнаха да си шушукат. Един след друг всеки от тях обръщаше глава и поглеждаше към нас и за миг червената светлина на факела осветяваше напрегнатото му лице. Но те не поглеждаха към мен, а към Силвър.