Силвър млъкна, но по лицата на Джордж и останалите от групата му можеше да се разбере, че думите му не бяха казани напразно.
— Толкова по първа точка! — извика обвиняемият и изтри потта от челото си, защото той говореше така разпалено, че цялата сграда се тресеше. — Давам ви честната си дума, че просто не ми се приказва повече с вас. Нямате нито ум, нито памет и аз се чудя как вашите майки са ви пуснали да тръгнете по море. Това ми било джентълмени на сполуката? Та за море ли сте вие? Шивачи, шивачи трябва да станете.
— Продължавай, Джон — каза Морган. — Отговаряй по другите точки.
— А-а, по другите ли? — отговори Джон. — И те са стока като първата. Та казвате, че пътешествието е пропаднало? Ей богу, не знаете докъде сме докарали работите. Ние сме току-речи на въжето, та само като си помисля, вратът ми се схваща. Сигурно сте ги виждали как висят във вериги и как над тях се вият гарвани, и как моряците, като минават, ги сочат с пръст. „Кой е оня?“ — попита един. „Оня ли? Че това е Джон Силвър, аз добре го познавах“ — отговаря друг. А дрънкането на веригите се чува, докато стигнеш чак до другата шамандура. Ето докъде сме стигнали, майчини синковци, благодарение на този тук, на Хендз, на Андерсън и на други негодни глупаци като тях. А пък ако искате да ви отговоря по четвърта точка, за това момче, дявол ви взел, та не е ли то заложник? И ние да изтървем един заложник? Това няма да го бъде! То може да е последната ни възможност да се отървем. Да убия това момче ли? Не, драги мои, това няма да го бъде! А по точка трета, а-а, тук има доста да се говори! Вие сигурно смятате за нищо това, всеки ден да идва да ви преглежда един истински учен доктор? Ти, Джон, с пробитата глава, или ти, Джордж Мери, дето те тресе всеки шест часа, а очите ти и сега са жълти като лимон, вие ли нямате нужда от него? А сигурно не знаете и това, че скоро ще им пристигне един кораб на помощ. А дотогава остава малко време, та скоро-скоро можем да опрем до заложника. А колкото за точка втора, за това, че съм сключил договор, не дойдохте ли вие самите на колене да ме молите за това? На колене ми пълзяхте тогава, страхливци такива, и щяхте да умрете от глад, ако не бях отишъл да преговарям. Но това са глупости, гледайте защо сключих този договор.
И той хвърли на пода някаква хартия, която веднага познах. Това беше същата онази пожълтяла карта с трите червени кръстчета, която бях намерил, завита в мушама, на дъното на капитанския сандък. Беше ми съвсем непонятно защо докторът му я бе дал.
Ако за мене това беше необяснимо, то появяването на картата хвърли разбойниците в още по-голямо недоумение. Те се нахвърлиха върху нея като котки върху мишка и я задърпаха от ръцете си с ругатни, викове и детински смях. Те я въртяха и я разглеждаха, така че ако някой ги гледаше отстрани, щеше да помисли, че пипат златото и че вън от всякаква опасност, се връщат по море заедно с него.
— Да — каза един, — това е действително подписът на Флинт. Дж. Ф. и завита черта под него. Точно както се подписваше той.
— Чудесно — каза Джордж, — но как ще го откараме, като нямаме кораб?
Силвър изведнъж скочи и като се подпря с ръка на стената, извика:
— Джордж, предупреждавам те, ако кажеш още една дума, ще те викам да се бием. Как ли? Та знам ли как? Ти трябва да кажеш как, ти и ония, които ми изтървахте шхуната. Огън да ви гори! Ти само знаеш да ми пречиш, но нямаш мозък дори колкото една хлебарка. Само че аз ще те науча да се държиш прилично, Джордж Мери, главата си залагам!
— Това си е право — каза старият Морган.
— Право! Разбира се, че е право! — каза готвачът. — Вие изгубихте кораба, аз намерих съкровището. Е, кой тогава е прав? Но аз си давам оставката, гръм да ви порази! Избирайте си, когото щете, за капитан, дойде ми до гуша от вас!
— Силвър! — извикаха всички. — Само Печеното прасе! Печеното прасе капитан завинаги!
— Аха, сега друга песен запяхте, а? — извика готвачът. — Джордж, изглежда, че ще чакаш друг случай, приятелю. Но трябва да благодариш, че не съм отмъстителен човек. Аз не съм от тези. А сега, приятели, какво ще кажете за черния знак? Не е ли вече излишен, а? От цялата тая работа излезе, че Дик си изяде късмета, като съдра Библията.
— Но тя нали е още годна за полагане на клетва? — измърмори Дик, който се чувствуваше явно обезпокоен от проклятието, което си беше навлякъл.
— Библията със съдрана страница! — отвърна Силвър укорно. — Не, не е годна вече! Тя не струва повече от една песнопойка.
— Така ли? — извика Дик някак зарадван. — Значи все пак си струва да я запазя.
— Джим, на ти нещо, което не си виждал още — каза Силвър и ми подхвърли хартийката.