И тъй, екипирани по този начин, ние тръгнахме на път и дори човекът с вързаната глава, който трябваше да остане на сянка, тръгна с нас. Всички един подир друг се промъкнахме към брега, където ни чакаха двете лодки. Но и лодките носеха следи от пиянската немарливост на пиратите. На едната беше счупена дъската за сядане, а и двете бяха изкаляни и водата в тях не беше изгребана. Като взехме и двете лодки за по-голяма сигурност и се разделихме на две групи, ние навлязохме в залива. Когато потеглихме, се породи спор за картата. Червеното кръстче беше много голямо, за да покаже точното място, а бележката на гърба беше доста неясна. Читателят може би ще си спомни следните думи: „Високо дърво на хребета на «Далекоглед», което сочи към ССИ.
Остров на скелета ИЮИ и на И. Десет фута.“
Значи главният белег беше високото дърво. А точно пред нас заливът бе заграден с плато, към двеста-триста фута високо, което се свързваше на север с южния склон на „Далекоглед“ и което към юг се превръщаше в скалистото възвишение, наречено „Гротмачта“. Платото бе гъсто осеяно с борови дървета с различна височина. Тук-таме някой по-особен вид бор се издигаше четиридесет-петдесет фута над останалите, тъй че кое точно е „високото дърво“ на капитан Флинт, можеше да се определи само на мястото, и то с помощта на компаса.
Въпреки това всеки си хареса по едно дърво, докато бяхме още насред пътя. Само Дългия Джон вдигаше рамене и им казваше да почакат, докато стигнат на мястото.
Силвър караше моряците да гребат леко, за да не се изморяват преждевременно, и след доста дълго плаване спряхме при устието на втората река — онази, която тече през гористата седловина на хълма „Далекоглед“. Оттам, като завихме вляво, ние започнахме да се изкачваме към платото.
В самото начало мочурливата, покрита с блатна растителност почва много забавяше движението ни, но по-нататък малко по малко хълмът стана по-стръмен и почвата по-камениста, а гората все по-рядка. Ние действително се приближавахме към една от най-хубавите местности на острова. Тук нямаше трева, а благоуханни ракитаци и най-различни цъфнали храсти. Храсталаците от зелените мускатови дървета тук-таме бяха прошарени от червеникавите стебла на боровете и от техните сенки и дъхът на тези храсти се смесваше с боровия дъх. Имаше вятър, въздухът беше свеж, слънцето ярко грееше и всичко това извънредно много ни освежи.
Групата вървеше, пръсната в широк полукръг, като всеки подвикваше и тичаше насам-натам. Към средата, доста зад другите, вървяхме ние със Силвър, аз — вързан за въже, а той — запъхтян, едва се движеше по свличащите се камънаци. От време на време аз трябваше да го подпирам, защото се подхлъзваше и можеше да се търколи надолу по склона.
Бяхме изминали около половин миля и вече се изкачвахме на платото, когато онзи, който вървеше на левия край, извика като уплашен. Той продължи да вика и всички се втурнаха към него.
— Не може да е намерил съкровището — каза старият Морган, който мина тичешком край нас, — защото оттам започва платото.
И наистина, когато стигнахме мястото, видяхме нещо съвсем друго. В подножието на голям бор с покрито от пълзящи зелени растения стебло, които бяха поразместили някои от малките кости, беше проснат човешки скелет с останки от изгнило облекло. Тръпки побиха всички.
— Моряк е бил — каза Джордж Мери, който като по-смел от другите бе приближил скелета и разглеждаше останките от облеклото му. — Носил е моряшки дрехи.
— Да, да — каза Силвър, — разбира се, че е бил моряк. Да не очакваш да намериш някой епископ тук. Но защо скелетът лежи в такова неестествено положение?
И наистина трупът не заемаше естествено положение, а лежеше съвършено изопнат, като краката му сочеха една посока, а ръцете, протегнати над главата като на плувец, който се хвърля — точно обратната посока. Само някои кости бяха разместени от птиците, които са го кълвали, и от пълзящите растения, които постепенно го бяха обвили.
— Моята стара кратуна сякаш започва да се досеща — забеляза Силвър. — Това е компасът. Ето че той е обърнат точно към най високата точка на Острова на скелета, която стърчи като зъб. Я сверете посоката, която сочат тези кости.
Погледнаха компаса. Тялото сочеше право към острова, а компасната стрелка показваше ИЮИ и към И.
— Така и смятах! — извика готвачът. — Това е пътепоказател. Точно натам се пада посоката към Полярната звезда и лъскавите парички. Но само като си помисля за Флинт, дявол да го вземе, целият изстивам. Това е една от неговите шеги, така ми се струва. Той беше тук с шестима души и ги изби до човек, а този тук го е домъкнал и го е поставил за компас, главата си залагам. Костите му са дълги, а косата му е била руса. А-а, това сигурно е бил Алардайс! Ти помниш ли Алардайс, Том Морган?