— Но какъв е този черен знак, капитане? — попитах аз.
— Това е призовка, момчето ми. Ако ми я връчат, ще ти обясня. Но ти дръж очите си отворени на четири, Джим, и аз давам честна дума — ще деля всичко по равно с теб.
Той продължи да говори унесено и гласът му все повече отпадаше. Аз му дадох лекарството, което той прие като дете и каза:
— Да знаеш, че съм първият моряк, който взема лекарство. Най-после той потъна в дълбок сън и аз си отидох. Не зная как щях да постъпя, ако всичко бе вървяло добре. Вероятно щях да разкажа цялата история на доктора, защото изпитвах смъртен ужас при мисълта, че капитанът може да се разкае, загдето ми е разкрил всички тези тайни, и да ме убие. Но така се случи, че бедният ми баща същата вечер внезапно почина и аз забравих всичко останало. Нашата покруса, посещенията на съседите, уреждането на погребението и цялата работа в странноприемницата, която трябваше да продължи, ме бяха погълнали изцяло, та нямах време и да помисля за капитана, нежели да се страхувам от него.
На следната сутрин той слезе и закуси, както обикновено, но яде по-малко и струва ми се, пи повече ром, отколкото всеки друг път, защото сам се обслужваше в бюфета. През цялото време ръмжеше сърдито и така сумтеше с носа си, че никой не посмя да му се бърка. Вечерта преди погребението той бе пиян, както винаги. Колко отвратително звучаха дивите му моряшки песни в този опечален дом! Но макар че бе така отпаднал, ние всички изпитвахме смъртен страх от него, а и докторът внезапно бе повикан надалеч при един болен. Той не се бе мярвал в къщи от смъртта на баща ми.
Казах, че капитанът беше отпаднал. И наистина, вместо да възстанови силите си, той от ден на ден все повече линееше. Движеше се с мъка и по стълбите, ходеше из кръчмата до тезгяха и обратно, а понякога си подаваше носа от вратата да вдъхне морския въздух, като се подпираше на стената. Дишането му бе тежко и бързо като на човек, който изкачва стръмна планина. Той почти не ми говореше, което ме караше да вярвам, че бе забравил какво ми бе доверил, обаче бе станал още по-избухлив и по-груб въпреки слабостта си. Сега имаше неприятния навик, когато се напие, да изважда сабята си и да я слага пред себе си на масата. Но въпреки всичко той почти не обръщаше внимание на хората и имаше вид на вглъбен в себе си, унесен човек. Веднъж, за наше голямо учудване, той запя една съвсем непозната мелодия — някаква селска любовна песен, която вероятно бе научил на младини, преди да тръгне по море.
Така вървяха нещата до деня след погребението на баща ми. Беше мрачен, мъглив и мразовит ден около три часа следобед и както си стоях до вратата, потънал в тъжни мисли за баща си, забелязах, че някой бавно се приближава по пътя. Бе явно, че човекът е сляп, защото вървеше, като почукваше пред себе си с тояжка. Очите и носът му бяха покрити с голям зелен сенник. Той бе прегърбен от старост или болест и бе наметнат с една широка съдрана моряшка пелерина с гугла, която съвсем го обезформяше. Никога в живота си не бях виждал по-страшен човек. Той спря близо до странноприемницата и обърнат към празното пространство пред себе си, заговори със странен глас:
— Ще се намери ли милостив човек да осведоми един нещастен слепец, загубил зрението си в благородна защита на своята родина Англия и в служба на крал Джордж, къде или в коя част на тази страна се намира сега?
— Вие сте пред „Адмирал Бенбоу“, до заливчето Черния хълм, добри човече — казах аз.
— Чувам глас — каза той, — младежки глас. Подайте ми ръка, добри ми приятелю, и ме отведете в този дом.
Аз му подадох ръка, но ужасното безоко същество, което ми говореше така сладкодумно, я сграбчи в миг като с клещи.
Аз тъй силно се изплаших, че направих усилие да се изтръгна, но слепецът ме дръпна силно към себе си.
— Сега, момче — каза той, — заведи ме при капитана.
— Сър — казах аз, — честна дума, не смея.
— Не смееш ли? — присмя ми се той. — Веднага ме заведи или ще ти счупя ръката.
И както говореше, той така силно я изви, че аз извиках от болка.
— Сър — казах аз, — не смея от страх за самия вас. Капитанът не е, какъвто беше преди. Сега седи с извадена сабя на масата. Един друг джентълмен…
— Тръгвай веднага — ме прекъсна той. Никога не бях чувал такъв жесток, студен и отвратителен глас. Той ме изплаши повече, отколкото болката. Аз веднага се подчиних, като тръгнах към кръчмата, където нашият болен стар пират седеше на масата, замаян от рома. Слепецът здраво се бе вкопчил в мен с железните си пръсти и се облягаше отгоре ми, че едва издържах тежестта му.
— Заведи ме право при него, а когато ме види, извикай: „Ето ви един приятел, Бил!“ Ако не извикаш, ще направя така — и той тъй силно ми изви ръката, че едва не припаднах от болка. Аз бях така ужасен от слепия просяк, че забравих страха си от капитана. Като отворих вратата на кръчмата, аз високо и с разтреперан глас изговорих думите, които ми бе заповядано да изрека.