Смелостта му се възвърна, докато говореше, а и цветът на лицето му се промени. Пиратите започнаха постепенно да се окопитват, насърчени от думите му. Изведнъж същият глас отново се разнесе, този път не като песен, а като някакъв далечен вик, който още по-неясно отекна от скалите на „Далекоглед“.
— Дарби Мак Гроу! — стенеше гласът. — Дарби Мак Гроу! Дарби Мак Гроу!
Този вопъл се повтори безброй пъти, а накрая, като се повиши, гласът изрече една ругатня, която аз изпускам, и завърши с думите:
— Донеси ми ром, Дарби!
Пиратите застанаха като заковани, очите им изскочиха от страх. Гласът отдавна бе заглъхнал, но те все още стояха безмълвни, вперили поглед в празното пространство.
— Всичко е ясно — каза някой задъхано. — Да бягаме!
— Тези бяха последните му думи — простена Морган, — последните му думи, преди да издъхне.
Дик бе извадил Библията си и четеше молитви. Той бе отрасъл в добро семейство, преди да тръгне по море и да попадне сред лоши другари.
Само Силвър все още се държеше. Макар че зъбите му тракаха, той не се предаваше.
— Никой на този остров не е чувал за Дарби — промърмори той, — никой освен нас. И след като направи усилие над себе си да се овладее, той извика насърчително:
— Момчета, аз съм дошъл за съкровището и няма човек, нито дявол, който може да ме спре. Аз не се страхувах от Флинт приживе, та сега ще седна да се плаша от духа му — по дяволите Флинт! Тук на по малко от четвърт миля ни чакат седемстотин хиляди фунта. Де се е чуло и видяло някой джентълмен на сполуката да обърне гръб на такъв куп злато от страх пред някакъв си пиян стар моряк със синя мутра — и при това отдавна заровен!
Но въпреки думите му пиратите не се окуражаваха, дори страхът им се увеличи от неговото подигравателно отношение към духа на умрелия.
— Млъкни, Джон! — каза Мери. — Не дразни духа!
Останалите бяха занемели от ужас. Ако имаха достатъчно смелост, те щяха да се разбягат кой накъде види, но страхът ги караше да се държат един за друг и да стоят по-близо до Джон, който единствен им вдъхваше смелост. Той от своя страна се беше вече доста окопитил.
— Дух ли? Да речем, че е Така — каза той, — но едно нещо не ми е ясно. Гласът имаше ехо. Чували ли сте някога дух да има сянка? Как е възможно тогава да има ехо, това ми кажете. Значи тука има нещо нередно.
Това доказателство ми се видя доста слабо. Но човек може ли да знае кое ще подействува на суеверните и за мое голямо учудване Джордж Мери веднага се успокои.
— Точно така е — каза той. Ти имаш глава, Джон, няма съмнение в това. Ставайте, момчета! Сбъркали сме курса. Гласът приличаше на Флинтовия, вярно, но не съвсем. Той ми напомни друг един глас — чакайте, — той ми напомни гласа на…
— Дявол го взел, на Бен Гън! — изрева Силвър.
— Да, на неговия глас — извика Морган, като скочи на колене, — такъв беше гласът на Бен Гън!
— Какво значение има това? — попита Дик. — И Бен Гън е там, където е Флинт.
Но по-старите моряци приеха тази забележка с презрение.
— Кой се интересува от Бен Гън — извика Мери, — жив или мъртъв — все едно.
Интересно беше да наблюдава човек как тези хора постепенно се окопитваха и как естественият цвят обливаше отново лицата им. Скоро те се разбъбраха, като от време на време спираха да се ослушат, и тъй като гласът не се повтори, отново нарамиха сечивата и тръгнаха на път. Мери вървеше най-напред с компаса на Силвър, за да държи правата линия към Острова на скелета. Той беше казал истината: никой не се интересуваше от Бен Гън, жив или мъртъв.
Само Дик още държеше Библията си и от време на време страхливо се озърташе. Но никой не му съчувствуваше, а Силвър дори се присмя на молитвите му.
— Нали ти казах, че си осквернил Библията си! Да не мислиш, че след като и за клетва не става, ще изплашиш някой дух с нея? Не си въобразявай! — и той щракна с дебелите си пръсти, като спря за миг, подпрян на патерицата си.
Но това не успокои Дик. Ясно ми беше, че момчето е болно. Жегата, умората и уплахата бяха усилили треската, за която доктор Ливзи ги беше предупредил.
Както вече споменах, платото беше наклонено на запад и ние слизахме, а нямаше и много дървета, та се вървеше лесно. И високите, и ниските борове растяха далече един от друг, а дори и между мускатовите храсти и азалиите се откриваха големи просеки, където слънцето силно припичаше. Като се движехме към северозапад, ние се приближавахме все повече и повече към хребета на „Далекоглед“. В същото време пред нас все по-широко се откриваше западният залив, където аз неотдавна треперех в малката лодка.