— Какво щастие — каза Силвър, — че с мен беше Хокинс, иначе вие, докторе, щяхте да оставите да нарежат стария Джон на парчета и дори и окото ви нямаше да мигне.
— Вярно, дори и окото ми нямаше да мигне — отвърна весело доктор Ливзи.
В това време ние стигнахме при лодките. Докторът разби едната на парчета с търнокопа си. Всички се качихме на другата и потеглихме към северния залив.
Дотам имаше около осем-девет мили. Макар да бе капнал от умора, Силвър седна до едното весло и загреба наедно с нас. Ние се понесохме бързо по гладката повърхност на морето. Не след дълго излязохме от пролива и заобиколихме югоизточния край на острова, покрай който само преди четири дни бяхме минали с „Испаньола“.
Когато минавахме край двуглавия хълм, забелязахме черния отвор на Бен Гъновата пещера, до който стоеше, подпрян на мускета, някакъв човек. Това бе скуайрът и ние му замахахме с кърпа и извикахме три пъти „ура“, при което гласът на Силвър гърмеше така мощно, както и на всички останали.
Три мили по-нататък ние влязохме в северния залив, където видяхме „Испаньола“. Последният прилив я бе подел и тя се носеше насам-натам по водата. Ако вятърът или течението бяха излезли по-силни, както в южния залив, ние никога вече нямаше да я видим или пък щяхме да я намерим разбита на някой бряг. За наше щастие обаче корабът бе останал невредим, като изключим счупената гротмачта. Ние стъкмихме другата котва и я спуснахме на дълбочина сажен и половина във водата. След това се отправихме към „Ромовия залив“, който се намираше най-близо до пещерата на Бен Гън. Грей бе изпратен сам обратно с лодката на „Испаньола“, за да я пази през нощта.
От брега до пещерата стигнахме по един полегат склон. Горе ни посрещна скуайрът. Той се държа много любезно и сърдечно с мен, не спомена нито дума за моето бягство, като нито ме укори, нито ме похвали. Но когато Силвър учтиво му отдаде чест, той пламна:
— Джон Силвър — каза той, — вие сте безподобен престъпник и негодник — чудовищен негодник, сър. Казаха ми да не ви преследвам и аз дадох съгласието си. Но мъртъвците, сър, тежат на шията ви като воденични камъни.
— Покорно благодаря, сър — отвърна Дългия Джон и отново отдаде чест.
— Не искам благодарностите ви! — извика скуайрът. — Аз грубо нарушавам своя дълг. Стойте настрана!
Влязохме в пещерата. Тя беше просторна и проветрива. В нея извираше бистро изворче, което образуваше езерце, заградено от папрати. Подът беше пясъчен. Край голям огън лежеше капитан Смолет. В един далечен ъгъл, слабо осветен от пламъка, аз видях как блещукат купища златни монети и кюлчета злато. Това беше съкровището на Флинт, за което бяхме изминали такъв дълъг път и за което бяха загинали седемнадесет души от екипажа на „Испаньола“. А колко човешки жертви, колко кръв и страдания, колко потопени кораби, колко наказания и жестокости над смели и честни хора, колко топовни гърмежи, колко позор, лъжа и беди струваше това съкровище, едва ли някои би могъл да каже. И все пак имаше трима на острова — Силвър, старият Морган и Бен Гън, които бяха участвували в тези престъпления и напразно се бяха надявали да получат своя дял от съкровището.
— Ела, Джим — каза капитанът. — Ти си добро момче по своему, Джим, но не мисля, че ние двамата ще тръгнем втори път заедно по море. Ти си от породата на любимците. А това ти ли си, Джон Силвър? Какво те води насам?
— Дългът ме върна при вас, сър — отвърна Силвър.
— А-а! — каза капитанът и не продума нищо повече.
С каква охота ядох тази вечер, заобиколен от приятелите си! Колко вкусно ми се видя соленото козе месо на Бен Гън и бутилката старо вино, останало от „Испаньола“! Сигурен съм, че никога не е имало по-весели и щастливи хора от нас. А и Силвър, седнал малко настрана от светлината на огъня, лакомо ядеше и скачаше, готов за услуга, когато имаше нужда от някаква помощ. Той дори се смееше тихичко заедно с нас и във всяко отношение беше същият любезен, учтив и услужлив човек, както през време на пътуването.