Тримата пирати, изглежда, ни бяха наблюдавали по-внимателно, отколкото си мислехме, както скоро разбрахме. Когато минавахме през пролива и се приближихме до южния край на острова, видяхме и тримата коленичили на пясъчната ивица с умолително протегнати към нас ръце. Беше ни много тежко че трябва да ги оставим на пустия остров, но не можехме да се излагаме на опасността от нов бунт. При това щеше да бъде жестоко от наша страна да ги върнем в родината ни, където ги чакаше бесилка. Докторът викна към тях и им съобщи къде сме им оставили припасите и как да ги намерят, но те продължиха да ни зоват по имена, да ни заклеват и да ни молят да не ги оставяме да умрат на това място. Най-после, като видя, че корабът продължава пътя си и скоро няма да чуваме гласовете им, един от тях — не зная точно кой — скочи на крака, с дрезгав вик вдигна мускета си и като се прицели, гръмна. Куршумът изсвири над главата на Силвър и продупчи грота. След това ние всички се скрихме зад фалшборда и когато отново погледнах, те вече не се виждаха на пясъчната ивица, която се губеше в далечината. Това беше краят; преди пладне за моя неизразимо голяма радост и най-високата скала на Острова на съкровищата бе потънала в далечния син хоризонт.
Ние бяхме толкова малко хора на борда, че всеки от нас трябваше здравата да работи, само капитанът лежеше на един дюшек на кърмата и даваше своите разпореждания. Макар че силите му се възстановяваха, той все още се нуждаеше от спокойствие. Насочихме кораба към най-близкото пристанище на Южна Америка, защото трябваше да наемем нови моряци. Въпреки лошите ветрове, бурите и другите несгоди успяхме най-после да стигнем пристанището, капнали от умора.
Слънцето залязваше, когато хвърлихме котва в един прекрасен, добре защитен залив и бяхме веднага заобиколени от лодки, пълни с негри, мексикански индианци и мулати, които продаваха плодове и зеленчуци и се гмуркаха за дребни монети под водата. Приветливите лица (особено черните), вкусът на тропическите плодове и най-вече светлините на града ни се сториха очарователни след нашето мрачно, пълно с кръвопролития пребиваване на острова. Докторът и скуайрът ме взеха на брега да прекараме вечерта. Тук ние срещнахме капитана на един английски боен кораб, разприказвахме се с него, отидохме на кораба му и изобщо прекарахме така приятно и неусетно нощта, че когато се върнахме отново на „Испаньола“, вече се зазоряваше. Бен Гън беше сам на палубата и щом стъпихме на борда, той започна с най-странни гримаси и гърчения да се самообвинява. Силвър си бил отишъл. Той самият му помогнал да избяга на брега с лодка само преди няколко часа и сега ни убеждаваше, че сторил това само за да запази нашия живот, който непременно щял да бъде в опасност, ако „този еднокрак човек останел на борда“. Но това не бе всичко. Корабният готвач не избягал с празни ръце. Той успял, незабелязан от никого, да пробие една от преградките и да измъкне торбичка със златни монети на стойност около три-четиристотин гвинеи, за да може да продължи понататъшните си скитания.
Мисля, че всички бяхме доволни, загдето се отървахме така евтино от него.
Накратко, ние успяхме да наемем няколко моряка и се завърнахме благополучно. „Испаньола“ пристигна в Бристол точно когато мистър Блендли смятал да изпрати кораб на помощ. Само пет души от тези, които бяхме тръгнали с него, се завърнахме обратно. „А дявола и спирта другите довърши“ — наистина думите на песента се бяха сбъднали, но нашето положение не бе тъй лошо, като в пиратската песен:
Седемдесет и пет поеха с капитана, един-едничък жив остана.
Всеки от нас получи богат дял от съкровището и го използува умно или глупаво, според своята природа. Капитан Смолет напусна морската служба. Грей не само запази парите си, но обхванат от силно желание да се издигне, изучи морското дело и сега е помощник-капитан и съпритежател на един много хубав, добре обзаведен кораб, при това е женен и глава на семейство. А що се отнася до Бен Гън, той получи хиляда фунта, които изхарчи или пропиля за три седмици, или по-точно — за деветнадесет дни, защото на двадесетия ден той се върна да проси още. Тогава го направиха пазач на едно имение. С Бен Гън стана точно това, от което се страхуваше на острова. Той и днес е жив и е голям любимец на селските момчета, макар че някои гледат на него с насмешка, а също е и известен певец в черквата през неделните дни и празниците.
За Силвър не чухме нищо повече. Този страшен еднокрак човек изчезна най-после завинаги от живота ми, но аз предполагам, че той е намерил своята стара негритянка и вероятно и до днес си живее хубаво с нея и със своя Капитан Флинт.