Бедният капитан вдигна очи и още при първия поглед ромът се изпари от него и той изтрезня. Лицето му придоби израз не толкова на ужас, колкото на смъртна мъка. Той се помъчи да стане, но, изглежда, силите го бяха напуснали.
— Стой си на мястото, Бил — каза просякът. — Макар че не те виждам — ще усетя, само пръст да мръднеш. Та на въпроса. Я подай лявата си ръка. А ти, момче, хвани лявата му ръка за китката и я доближи до моята дясна.
И двамата му се подчинихме. Забелязах как той извади нещо от ръката си, с която стискаше тояжката, и го втикна в дланта на капитана, който сви пръсти.
— Работата е свършена — каза слепецът и при тези думи той изведнъж ме пусна и изскочи с невероятна точност и ловкост от кръчмата на пътя. Аз все още стоях неподвижен и се вслушвах в заглъхващото в далечината почукване на тояжката му.
Измина доста време, преди капитанът и аз да се опомним. Накрая почти едновременно аз пуснах китката му, която все още държах, а той прибра ръката си и погледна право в нея.
— В десет часа! — извика той. — Имам шест часа. Ще ми стигнат. Той скочи на крака, но веднага се олюля и се хвана за гърлото. Това трая само миг, после той издаде някакъв странен звук и тежко се сгромоляса на пода.
Веднага се спуснах към него и извиках майка си. Но бързането ни беше напразно. Капитанът бе получил удар и беше мъртъв. Чудно ми е, че аз, който не обичах този човек, макар че напоследък бях започнал да изпитвам съжаление към него, се облях в сълзи, когато го видях мъртъв. За втори път срещах смъртта, а скръбта от недавнашната смърт на баща ми не беше затихнала в сърцето ми.
Четвърта глава
МОРЯШКИЯТ САНДЪК
Разбира се, веднага разказах на майка си всичко, което знаех и което може би трябваше да разкрия много по-рано. Ние се намерихме изведнъж в трудно и опасно положение. Част от парите на този човек — ако той изобщо имаше пари, — разбира се, ни се полагаше като негов дълг. Но приятелите на капитана, особено двамата, които вече бях видял — Черното куче и слепият просяк, — не ми изглеждаха от ония хора, които биха се отказали от плячката си, за да изплащат дълговете на покойника. А да отида веднага на кон при доктор Ливзи, както беше наредил капитанът, беше немислимо, защото трябваше да оставя майка си съвсем сама и беззащитна. Невъзможно беше също така да останем в къщи, защото и най-малкият шум от падането на някой въглен през желязната решетка в кухнята, дори тиктакането на часовника ни караше да изтръпваме. Струваше ни се, че отвсякъде долита шум от приближаващи стъпки. Като си помислех само, че на пода в кръчмата лежи мъртвото тяло на капитана и че онзи отвратителен сляп просяк се върти някъде наблизо и може да се върне всеки момент, тръпки ме побиваха от страх. Трябваше веднага да предприемем нещо, затова решихме да отидем заедно и да потърсим помощ в близкото селце. Решихме и тръгнахме. Бързо изскочихме гологлави на пътя в припадащия вечерен здрач и мразовита мъгла.
Селцето се намираше на няколкостотин ярда от нас, но не се виждаше, защото бе разположено на брега на съседното заливче, и обстоятелството, което най-много ме окуражаваше, бе, че то лежеше противоположно на мястото, откъдето се бе появил слепецът и накъдето по всяка вероятност си бе отишъл. Ние не вървяхме дълго, макар че от време на време спирахме да се уловим за ръка и да се ослушаме. Но не се чуваше нищо друго освен познатия тих плясък на прибоя и граченето на гаргите в гората.
Стигнахме селцето, когато в къщите вече горяха свещите. Никога няма да забравя как се зарадвах, когато видях жълтата им светлина в прозорците и вратите. Но скоро разбрахме, че тази бе единствената помощ, която щяхме да получим тук. Срам и позор за жителите на селцето — нито един човек не се съгласи да се върне с нас в „Адмирал Бенбоу“. Колкото повече говорехме за нашите тревоги, толкова повече всички — и мъже, и жени, и деца — се свиваха и не искаха да мръднат от къщите си. Името на капитан Флинт, дотогава непознато за мен, беше добре известно на някои хора в селото и ги караше да тръпнат от ужас. Неколцина мъже пък си спомниха, че веднъж, когато работели в полето оттатък „Адмирал Бенбоу“, видели някакви чужди хора по пътя и като ги сметнали за контрабандисти, търтили да бягат, А един двама забелязали напоследък малък кораб в тъй нареченото „Заливче на Кит.“ Ето защо достатъчно беше да чуят за някои от приятелите на капитана, за да се изплашат до смърт. В края на краищата няколко души се съгласиха да отидат на кон до дома на доктор Ливзи, който живееше в съвсем друга посока, докато нито един не пожела да дойде с нас да ни помогне да отбраняваме странноприемницата.