Казват, че страхът е заразителен, но пък понякога основателните доводи може да насърчат човека. И така, когато всеки си бе казал думата, майка ми им отговори. Тя заяви, че не желае да изгуби парите, които принадлежат на осиротелия й син.
— Ако никой от вас не се реши, Джим и аз ще намерим достатъчно смелост в себе си да се върнем по пътя, по който сме дошли, но срам за вас, едри и здрави мъже с пилешки сърца. Ние ще отворим сандъка, та дори това да ни струва живота. А вас, мисис Кросли, ще помоля да ми заемете вашата чанта, в която да пренеса парите, на които имаме законно право.
Аз, разбира се, казах, че ще придружа майка си, а всички те, както можеше и да се очаква, викнаха в един глас, че това е безумие. И все пак нито един мъж не се реши да тръгне с нас. Единствената помощ, която ни оказаха, бе, че ми дадоха зареден пистолет, който да използувам в случай на нападение, и обещаха да оседлаят за нас коне, за да можем да избягаме, ако ни гонят, когато се връщаме, а един младеж препусна на кон при доктора за въоръжена помощ.
Сърцето ми бясно заудря, когато тръгнахме в студената нощ по опасния път. Пълната луна вече изгряваше и се червенееше през горния слой на мъглата, което ни накара да ускорим стъпките си. Явно бе, че преди да тръгнем обратно, навън щеше да е светло като ден и нямаше да успеем да се укрием от погледа на преследвачите. Ние се движехме край живите плетове бързо и безшумно. По пътя не чухме нищо, което можеше да усили страха ни, и най-после с голямо облекчение стигнахме „Адмирал Бенбоу“ и затворихме вратата след себе си. Аз веднага я залостих, но бяхме така запъхтени, че спряхме за миг да си поемем дъх в тъмното, сами с трупа на капитана. Майка ми взе от бюфета свещ и я запали. Влязохме в кръчмата, хванати за ръце. Капитанът лежеше в същото положение, в което го бяхме оставили, по гръб, с отворени очи и с ръка, просната встрани.
— Пусни пердето, Джим — прошепна майка ми, — да не би да дойдат да ни следят отвън. А сега — каза тя, след като пуснах пердето — да вземем ключа от него, но кой да се реши да го докосне — каза тя, като изхлипа.
Аз веднага коленичих до трупа. На пода до ръката му имаше малка кръгла хартийка, начернена от едната страна. Не се съмнявах, че това е черният знак. Когато го вдигнах, видях, че от едната страна бе написано ясно и красиво:
„Даваме ти срок до десет часа тая вечер“.
— Срокът е до десет часа вечерта, мамо — казах аз. В същия момент часовникът ни започна да бие. Този внезапен шум ужасно ни стресна, но за наше успокоение удари само шест часа.
— А сега, Джим — каза тя, — търси ключа. Аз претърсих един след друг джобовете му. Няколко дребни монети, напръстник, конци и дебели игли за шев, къс тютюн, изгризан от единия край, неговият нож с крива дръжка, джобен компас и кутийка с прахан и огниво бе всичко, което намерих в тях. Започна да ме обзема отчаяние.
— Може да е на врата му — каза майка ми.
Като надделях чувството си на силно отвращение, разкопчах яката на ризата му и действително на една насмолена връв, която прерязах с неговия собствен нож, висеше ключът. Този успех изпълни сърцата ни с надежда и ние изтичахме незабавно горе в малката стая, където капитанът бе спал толкова време и където стоеше моряшкият сандък от деня на пристигането му.
Отвън той не се различаваше по нищо от обикновените моряшки сандъци. Върху капака му бе издълбана с нажежено желязо буквата „Б“, а ъглите му бяха изтъркани и очукани от дългогодишна немарлива употреба.
— Дай ми ключа — каза майка ми и макар че ключалката трудно се отваряше, тя успя да я отключи и вдигна незабавно капака.
Лъхна ни силна миризма на тютюн и смола. Най-отгоре не се виждаше нищо друго освен костюм от хубав плат, изчеткан и старателно сгънат. Майка ми каза, че изобщо не е обличан. Под него цареше бъркотия: квадрант, (Старинен уред за измерване височината на небесните тела. Б. пр.) тенекиено канче, няколко къса тютюн, два чифта изящни пистолети, кюлче сребро, стар испански часовник и няколко малоценни дребни предмети, повечето изработени в чужди страни, чифт компаси с медни рамки и пет-шест необикновени раковини от Западните Индий. По-късно често се питах защо капитанът, който е водил престъпен, скитнически живот на преследван човек, е носел със себе си тези мидени черупки. Но ние не намерихме нищо ценно освен кюлчето сребро и дреболиите, които за нищо не можеха да ни послужат. На дъното на сандъка имаше стара моряшка пелерина, побеляла от солената вода по далечни морета. Майка ми я издърпа нетърпеливо и ние видяхме последните предмети в сандъка: пакет, обвит в мушама, наглед като връзка книжа, и торба от платнище, в която, ако се съди по звънтенето, имаше злато.