След като открил престъплението обаче, бащата събрал всички деца от имението и казал, че за да не бъде гневът му безогледен, виновникът би постъпил по-добре, ако си признае. Роберто се почувствал милосърдно жертвоготовен: ако обвинял Феранте, клетникът щял да бъде отново натирен; всъщност нещастникът вършел злини, за да задуши сирашката си изоставеност, оскърбена от гледката на тези родители, които задушавали с ласки другия… Направил крачка напред и треперейки от страх и гордост, казал, че не иска никой друг да бъде обвинен вместо него. Макар да не било признание, изявлението било прието като такова. Засуквайки мустак и поглеждайки към майката, бащата, като час по час прочиствал строго гърлото си, се произнесъл, че престъплението несъмнено е много тежко и наказанието — неизбежно, но не можел да не оцени, че младият „господин Дела Грива“ прави чест на традициите на рода и че един благородник трябва винаги да постъпва така, дори да е само на осем години. После отсъдил Роберто да не участва в гостуването в средата на август у братовчедите от Сан Салваторе, което положително било мъчително наказание (в Сан Салваторе бил Куирино, лозар, който умеел да покачва Роберто на една смокиня с шеметна височина), ала положително не колкото галерите на султана.
На нас историята ни изглежда проста: бащата е горд, че има издънка, която не лъже, поглежда майката със зле прикрито задоволство и наказва меко, колкото за очи. Но Роберто ще има дълго да доизмисля тази случка, стигайки до заключението, че бащата и майката положително са се досетили, че виновникът е Феранте, оценили са братския героизъм на любимия син и са изпитали облекчение, задето не се налагало да вадят на показ тайната на семейството.
Може би аз съм този, който си доизмисля върху оскъдни улики, но то е защото присъствието на отсъстващия брат ще има своята тежест в историята. Следи от тази детска игра ще открием в поведението на зрелия Роберто — или поне на Роберто в момента, когато го намираме на Дафна в безизходица, която, да си кажем право, би оплела всекиго.
Във всеки случай се отвличам; предстои ни още да установим как Роберто стига до обсадата на Казале. И тук е мястото да дадем воля на фантазията и да си представим как може да се е случило.
В Ла Грива вестите не дохождаха твърде навременно, но поне от две години се знаеше, че унаследяването на херцогство Мантуа причинява много беди в Монферато и вече е имало една полуобсада. Накратко — и това е история, която други вече са разказвали, макар и по-откъслечно от мен — през декември 1627 херцог Винченцо II Мантуански умираше и около смъртното ложе на този разпасаник, който не беше съумял да създаде потомство, се бе разиграл танц на четирима претенденти, техните агенти и покровители. Побеждава маркиз Дьо Сен-Шармон, който успява да убеди Винченцо, че наследството се полага на един братовчед от френски клон, Карло ди Гонзага, херцог Дьо Невер. Между два хрипа старият Винченцо налага или позволява на Невер да се ожени бързо-бързо за неговата племенница Мария Гонзага и издъхва, като му оставя херцогството.
Е, Невер беше французин, а херцогството, което наследяваше, включваше и княжество Монферато с неговата столица Казале, най-важната крепост в Северна Италия. Със своето разположение между принадлежащата на Испания миланска област и земите на фамилията Савоя Монферато позволяваше надзор над горното течение на По, движението между Алпите и юга, пътя Милано-Генуа и се вмъкваше като възглавничка между Франция и Испания — докато никоя от двете сили не можеше да има вяра на онази друга възглавничка, каквато беше херцогство Савоя: там Карло Емануеле I играеше игра, която би било великодушно да се нарече двойна. Да се даде Монферато на Невер, беше все едно да се даде на Ришельо; така че беше естествено Испания да предпочита някой друг, примерно херцог Ди Гуастала. Без да смятаме, че известно право на унаследяване можеше да предяви и Савойският херцог. Но тъй като завещание имаше и то сочеше Невер, на другите претенденти не им оставаше нищо, освен да се надяват германският Император на Свещената римска империя, на когото херцогът на Мантуа беше формално васал, да не утвърди приемника.