— Испанците са синьори, синко — каза Поцо, — хора, срещу които да ти е драго да се биеш. За щастие не сме вече във времената на Карл Велики срещу маврите, когато войните са били само едно „убий ме ти, та да не те убия аз“. Това са войни между християни, за Бога! Сега ония са залисани в Розиняно, ние ще минем зад гърба им, ще се проврем между Розиняно и Понтестура и за три дни сме в Казале.
Като изрече тия думи в края на април, Поцо пристигна със своите на видимо разстояние от Казале на 24 май. Голямо ходене падна, поне в спомените на Роберто, като все изоставяха пътища и пътеки и цепеха през нивята; така и така, казваше Поцо, война ли е, всичко отива по дяволите, и ако реколтата не я опропастим ние, ще я опропастят те. За да се прехранват, го удариха на веселба по лозя, овощни градини и курници: така и така, казваше Поцо, това беше монфератска земя и трябваше да храни бранителите си. На един селянин от Момбело, който възнегодува, нареди да ударят трийсет тояги, като му рече, че няма ли малко дисциплина, войните ги печелят другите.
На Роберто войната започваше да му изглежда чудесно преживяване; от друмници се дочуваха нравоучителни истории, като онази за френския кавалер, ранен и пленен в Сан Джорджо: той се оплакал, че някакъв войник му задигнал портрет, който му бил много скъп; като чул това, херцог Ди Лерма наредил да му се върне портретът, излекувал го и после с един кон го изпратил обратно в Казале. От друга страна, макар и с такива спирални обходи, та да изгуби всякаква ориентация, старият Поцо беше успял да направи така, че война като война неговата дружина още да не е видяла.
Затова с голямо облекчение, но и с нетърпението на оногова, който бърза да се присъедини към дългоочаквано празненство, съгледаха един хубав ден от билото на един хълм долу под краката и пред очите си града, препречен на север, от лявата им страна, от широката лента на По, която току пред крепостта беше прокъсана от две големи островчета насред реката и завършваше почти островърхо към юг със звездообразната грамада на цитаделата. Грейнало от кули и камбанарии отвътре, отвън Казале изглеждаше направо непревземаемо, както беше цяло щръкнало от трионозъби бастиони, та приличаше на някой от ония змейове, дето се виждат по книгите.
Беше наистина прекрасна гледка. Навред околовръст града, сред групи палатки, окичени със знамена, и рицари с щедро оперени шапки, воини в пъстри облекла теглеха обсадни машини. Час по час сред зеленината на горите или жълтите нивя се виждаше внезапен проблясък, който поразяваше окото — бяха благородници със сребърни ризници, които се шегуваха със слънцето, и не се разбираше накъде отиват, а може би се и перчеха на седлата тъкмо за зрелище.
Красива за всички, гледката се стори не тъй радостна на Поцо, който каза:
— Народе, тоя път наистина я загазихме.
А Роберто, който питаше как така, плесна по тила:
— Не се прави на занесен, тия са имперските войници, да не мислиш, че казалците са колцина и се пошляйват така извън стените. Казалците и французите са вътре, влачат бали слама и пълнят гащите, защото нямат и две хиляди, а тия долу са поне сто хиляди, загледай и по ония хълмове там отсреща.
Преувеличаваше, войската на Спинола наброяваше само осемнайсет хиляди пешаци и шест хиляди конници, но и те стигаха и хартисваха.
— Какво ще правим, бащице мой? — запита Роберто.
— Ще правим това — каза бащата, — че ще си отваряме очите къде са лутераните и оттам не минаваме: in primis, не се разбира и бъкел от онова, дето приказват, in secundis първо те убиват и после те питат кой си. Гледайте хубаво къде ви приличат на испанци: чухте вече, че това са хора, с които можеш да се разбереш. И да са испанци от добро потекло. В тия работи важното е възпитанието.
Отгатнаха проход покрай един стан с отличителните знаци на техни католически величества, където проблясваха повече брони от другаде, и заслизаха нататък, уповавайки се на Бога. В бъркотията можаха да напреднат доста посред врага, понеже в ония времена униформа имаха само някои избрани части като мускетарите, а иначе никога не се разбираше кой е от твоите. По някое време обаче, и то тъкмо когато им оставаше само да прекосят една ничия земя, се натъкнаха на преден пост и бяха спрени от офицер, който учтиво ги попита кои са и къде отиват, докато зад гърба му отряд войници стоеше нащрек.
— Господине — каза Поцо, — окажете ни любезността да ни сторите път, тъй като трябва да отидем да застанем на подходящото място, за да стреляме после по вас.