Но наистина ли има безбройни светове? От подобен въпрос в Париж се раждаше дуел. Каноникът от Дин казваше, че не знае. Или по-скоро изучаването на физиката го накланяше да каже „да“ по примера на великия Епикур. Светът може да бъде само безкраен. Атоми, които се тълпят в празното пространство. Че телата съществуват, ни засвидетелства сетивното възприятие. Че празнотата съществува, ни засвидетелства разумът. Как и къде щяха иначе да се движат атомите? Ако нямаше празнота, нямаше да има движение, освен ако телата не се проникваха помежду си. Би било смешно да си мислим, че когато една муха изтласка с крилцето си частица въздух, тази частица измества друга пред себе си, тя пък още друга, така че размахването на крачето на една бълха, хоп и хоп, и хоп, накрая да причини цицина в другия край на света!
Ако обаче празнотата беше безкрайна, а броят на атомите — краен, те не биха преставали да се движат навсякъде, не биха се натъквали никога един на друг (както двама души не биха се срещнали никога, освен по немислима случайност, ако се лутат из пустиня без край) и не биха образували своите съединения. Ако пък празнотата беше крайна, а броят на телата — безкраен, тя не би имала място да ги побере.
Естествено би било достатъчно да се мисли за крайна празнота, населявана от краен брой атоми. Каноникът ми казваше, че това е най-благоразумното схващане. Защо Бог да е длъжен като собственик на театър да поставя безброй спектакли? Той проявява своята свобода, вечно, със сътворението и поддържането на един-единствен свят. Няма аргументи против множествеността на световете, но няма и в нейна полза. Бог, който е преди света, е създал достатъчен брой атоми в достатъчно обширно пространство, за да композира своя шедьовър. Част от неговото безкрайно съвършенство е и Геният на Границата.
За да види дали и колко светове има в едно мъртво нещо, Роберто бе отишъл в малкия музей на Дафна и бе наредил пред себе си на палубата като ашици всичките мъртви неща, които бе намерил там: вкаменелости, камъчета, рибени кости; местеше поглед от едно на друго, продължавайки да размишлява наслуки над Случая и над случаите.
Но кой ми казва (казваше си), че Бог се стреми към границата, след като опитът постоянно ми открива други и нови светове, не щеш ли отгоре, не щеш ли отдолу? Може тогава не Бог, ами светът да е вечен и безкраен, и винаги да го е имало и винаги така да го има, в безкрайно пресъчленяване на неговия безкраен брой атоми в безкрайната празнота, според някакви закони, които още не познавам, по непредвидими, но подчинени на правила отклонения на атомите, които иначе биха се движили налудничаво. И тогава светът би бил Бог. Бог би се раждал от вечността като вселена без брегове и аз бих бил подвластен на неговия закон, без да зная какъв е той.
Глупако, казват някои, можеш да говориш за безкрайността на Бог, защото не си призован да я обхванеш с ума си, а само да вярваш в нея, както се вярва в тайнство. Ако искаш обаче да говориш за натурална философия, този безкраен свят ще трябва все пак да го проумееш, а не можеш.
Сигурно. Но нека си помислим в такъв случай, че светът е пълен и е краен. Да се опитаме тогава да проумеем нищото, което идва след края на този свят. Да не би когато мислим за това нищо, да можем да си го представим като вятър? Не, защото би трябвало да е наистина нищо, дори не и вятър. Въобразимо ли е — в светлината на натурфилософията, а не на вярата — едно нескончаемо нищо? Доста по-лесно е да си представим свят, който се простира докъдето поглед стига, както поетите могат да си представят рогати хора или двуопашати риби от съчетаването на вече познати части: трябва само да добавим към света, там, където си мислим, че свършва, други части (една шир, съставена пак и все така от вода и земя, светила и небеса), подобни на тези, които вече познаваме. Без предел.
Защото ако ли светът е краен, а нищото, доколкото е нищо, не може да съществува, то какво би останало отвъд границите на света? Пустота. И ето че за да отречем безкрайността, утвърждаваме пустотата, която може да бъде само безкрайна, иначе в края й трябва да мислим отново за една нова и немислима шир от нищо. Тогава по-добре да мислим веднага и свободно за пустотата и да я населим с атоми, освен ако не я мислим като такава пустота, че по-пуста от това да не може.
Роберто се озоваваше в положението да се ползва с една голяма привилегия, която придаваше смисъл на неволята му. Ето че имаше очевидното доказателство за съществуването на други небеса и в същото време, без да се налага да се издига отвъд небесните сфери, отгатваше много светове в един корал. Нужно ли беше да се изчислява в колко фигури могат да се съчетаят атомите на вселената — и да се горят на кладата онези, които кажеха, че броят им не е краен, — когато би било достатъчно да се размишлява с години над някой от тези морски предмети, за да се разбере как отклонението на един-едничък атом, било то пожелано от Бог или подбудено от Случая, може да даде живот на неподозирани Млечни пътища?