Изкуплението ли? Лъжлив аргумент, нещо повече — обявяваше Роберто, който не искаше да си има неприятности със следващите йезуити, които срещнеше, — аргумент на онзи, който не е способен да си въобрази всемогъществото на Бог. Кой може да изключи, че в плана на сътворението първородният грях е настъпил едновременно във всички вселени, по различни и непредполагаеми начини, и все пак в един миг, и че Христос е умрял на кръста за всички — и за селенитите, и за сириусците, и за коралитяните, живеели по молекулите на този дупчест камък, когато той е бил още жив?
В действителност Роберто не беше убеден от аргументите си; забъркваше ястие, съдържащо прекалено много съставки, или натъпкваше в едно-единствено разсъждение неща, чути от различни места — а не беше толкова несъобразителен, че да не си дава сметка. Затова след като сразеше един възможен противник, му предоставяше отново думата и се отъждествяваше с неговите възражения.
Веднъж по повод на пустотата отец Каспар му беше затворил устата с един силогизъм, на който не бе съумял да отговори: пустотата е не-битие, но не-битието не съществува, ergo пустотата не съществува. Аргументът беше добър, защото отричаше пустотата, като при това признаваше, че тя е мислима. Наистина могат чудесно да се мислят неща, които не съществуват. Може ли една химера, която жужи в пустотата, да яде вторични идеи? Не, защото химерата не съществува, в пустотата не се чува никакво жужене, вторичните идеи са мисловни неща, а мислената круша не храни. И все пак мисля за една химера, макар да е химерична, т.е. да не съществува. Същото се отнася и за пустотата.
Роберто помнеше отговора на един деветнайсетгодишен младеж, който веднъж бе поканен в Париж на сбирка на неговите приятели философи, защото се говореше, че проектирал машина, способна да извършва аритметични изчисления. Роберто не беше разбрал добре как трябваше да работи машината и беше намерил това момче (може би от язвителност) за твърде бледо, твърде угнетено и твърде знаещо за възрастта си, докато неговите приятели либертини му показваха, че човек може да бъде и жизнерадостно мъдър. И толкова по-малко му се беше понравило, че когато разговорът стигна до празнотата, младежът поиска да се намеси, при това с някаква безочливост:
— Прекалено много се е говорило за празнотата. Сега тя трябва да бъде доказана посредством опита. — И го заявяваше, сякаш този дълг се падаше един ден нему, Роберто бе попитал за какви опити мисли, а момчето му бе казало, че още не знае. За да го уязви, Роберто му бе изложил всички философски възражения, които беше чувал: ако празнотата съществуваше, тя не би била материя (която е пълна), не би била дух, защото не може да се мисли за дух, който да е празен, не би била Бог, защото щеше да е лишен дори от себе си, не би била нито субстанция, нито акциденция, би предавала светлината, без да притежава прозрачност… Какво би била тогава?
Свело поглед, момчето бе отвърнало със смирена самоувереност:
— Навярно би била нещо по средата между материята и нищото и не би принадлежала нито към едното, нито към другото. Би се различавала от нищото по своята измерност, от материята — по своята неподвижност. Би била почти не-битие. Не супозиция, не абстракция. Би била. Би била (как да го кажа?) факт. Прост факт.
— Какво е един прост факт, лишен от каквато и да било определеност? — бе запитал със схоластическо високомерие Роберто, който впрочем нямаше предубеждения по темата, а искаше да се покаже и той многознаещ.
— Не мога да определя това, което е просто — бе отвърнал младежът. — От друга страна, господине, как бихте определили битието? За да го определите, би следвало да кажете, че е нещо. Значи за да определите битието, трябва вече да кажете е, и така да използвате в определението самото определяемо. Аз мисля, че има термини, които не могат да бъдат определени, и може би празнотата е един от тях. Но може и да греша.
— Не грешите. Празнотата е като времето — бе отбелязал един от приятелите либертини на Роберто. — Времето не е количеството движение, защото движението е това, което зависи от времето, а не обратното; то е безкрайно, несътворено, непрекъснато, не е акциденция на пространството… Времето е, и толкова. Пространството е, и толкова. Празнотата е, и толкова.