Някой се бе възпротивил с думите, че едно нещо, което е, и толкова, без да притежава някаква определима същност, е все едно, че не е.
— Господа — бе казал тогава Каноникът от Дин, — вярно е, пространството и времето не са нито тяло, нито дух, нематериални са, ако щете, но това не означава, че не са реални. Не са акциденция и не са субстанция, и все пак са се появили преди сътворението, преди всяка субстанция и всяка акциденция, и ще съществуват и след унищожението на всяка субстанция. Те са неизменни и непроменливи, каквото и да сложите в тях.
— Но пространството все пак е протяжно — бе възразил Роберто, — а протяжността е свойство на телата…
— Не — бе отвърнал приятелят либертин, — фактът, че всички тела са протяжни, не означава, че всичко, което е протяжно, е тяло — както му се иска на онзи там господин, който впрочем не би благоволил да ми отговори, защото като че ли не желае повече да се върне от Холандия. Протяжността е разположението на всичко, което е. Пространството е абсолютна, вечна, безкрайна, несътворена, необхватна, неограничена протяжност. Като времето е незалязващо, неспирно, неразпръсваемо, то е феникс, змия, захапала опашката си…
— Господине — бе казал Каноникът, — да не поставяме обаче пространството на мястото на Бог…
— Господине — му бе отвърнал либертинът, — не можете да ни подсказвате идеи, които всички смятаме за истинни, и после да искате да не извлечем от тях крайните следствия. Подозирам, че оттук нататък нямаме повече нужда от Бог, нито от неговата безкрайност, тъй като имаме вече достатъчно безкрайности отвсякъде и те ни свеждат до една сянка, която трае един-единствен миг без завръщане. Така че предлагам да прогоним всеки страх и да отидем всички в кръчмата.
Каноникът бе поклатил глава и се бе сбогувал. Младежът, който изглеждаше силно разтърсен от диспута, също се бе извинил със сведено лице и бе поискал позволение да се прибере у дома.
— Клетото момче — бе казал либертинът, — то конструира машини за изчисляване на крайното, а ние го ужасихме с вечното безмълвие на твърде много безкрайности280. Voila, ето го краят на едно хубаво призвание.
— Няма да издържи на удара — бе добавил друг от пиронистите, — ще се опита да се помири със света и ще свърши сред йезуитите!
Сега Роберто мислеше за този разговор. Празнотата и пространството бяха като времето, или времето — като празнотата и пространството; не можеше ли тогава да се мисли, че както съществуват звездни пространства, в които нашата земя изглежда като мравка, и пространства като световете на корала (мравки за нашата вселена) — и все пак всичките едно в друго, — така има и вселени, подвластни на различни времена? Нима не се каза, че на Юпитер денят трае една година? Трябва значи да съществуват вселени, които живеят и умират в разстояние на един миг или които надживяват всяка наша способност да пресмятаме и китайските династии, и времето на Потопа. Вселени, в които всички движения и отговорът на движенията да се отмерват не от часовете и минутите, а от хилядолетията, и други, в които планетите да се раждат и да умират в едно мигновение.
Нима не съществуваше, и то не много далеч, място, където времето беше вчера?
Може би беше влязъл вече в една от тези вселени, където от момента, в който един атом вода бе започнал да разяжда кората на един мъртъв корал и той бе взел полека да се рони, бяха изминали толкова години, колкото от раждането на Адам до Изкуплението.
Нима не изживяваше сега своята любов в това време, където Лилия, както и Гълъбът с Цвят на Портокал бяха станали нещо, за чието завоюване имаше на разположение вече теготата на вековете? Нима не се готвеше да живее в едно безкрайно бъдеще?
Към толкова и такива размишления се чувстваше подтикнат един млад благородник, който току-що бе открил коралите… И кой знае докъде щеше да стигне, ако беше имал духа на истински философ. Но Роберто не беше философ, а нещастен влюбен, едва изплувал от пътешествие, в крайна сметка още неувенчано с успех, към един Остров, който му убягваше сред ледените мъгли на предишния ден.
Беше обаче влюбен, който, макар и възпитан в Париж, не бе забравил живота си на село. Затова се улови да заключава, че времето, за което сега мислеше, може да се разтяга по хиляди начини като брашно, замесено с яйчени жълтъци, както беше виждал да правят жените в Ла Грива. Не зная защо на Роберто му бе хрумнало това сравнение — може би премногото мислене бе възбудило апетита му или се бе поддал и той на ужаса от вечното безмълвие на всичките тези безкрайности и му се бе приискало да се намери пак у дома в мамината кухня. Но малко му трябваше, за да мине към спомена за други лакомства.
280