Имаше, значи, печива с плънка от птичета, зайчета и фазани, сякаш да внушат, че могат да съществуват много светове един до друг или един в друг. Но майка му правеше и от онези торти, които наричаше немски, с много редове или пластове плод, разделени с масло, захар и канела. Тръгвайки от тази идея пък после беше измислила солена торта, в която между тестените блатове слагаше ту ред шунка, ту твърдо сварени яйца, нарязани на кръгчета, ту зарзават. И това извикваше у Роберто мисълта, че вселената може да бъде тава, в която се пекат едновременно различни истории, всяка със своето време, та ако ще и всичките с едни и същи герои. И както в тортата яйцата, които са отдолу, не знаят какво сполита оттатък тестената кора техните другарчета или пък шунката, дето е отгоре, така в един пласт на вселената един Роберто не знаеше какво прави другият.
Ясно, не е добър начин на разсъждение, при това с корема. Но е очевидно, че той вече е имал наум накъде бие: в същия този момент много различни робертовци биха могли да правят различни неща, и може би под различни имена.
Може би и под името Феранте? Нима тогава онова, което той смяташе за измисляната от него история на брата враг, не беше смътната догадка за свят, където на него, Роберто, се случваха премеждия, различни от тези, които изживяваше в това време и в този свят?
Хайде, хайде, казваше си, положително би ти се искало ти да изживяваш онова, което изживя Феранте, когато Втора Дафна опъна платна. Но то е — знае се, — защото съществуват, както казваше Сен-Савен, мисли, за които изобщо не се мисли и които впечатляват сърцето, без сърцето (а още по-малко умът) да си дава сметка за тях; и е неизбежно някои от тези мисли — които понякога не са нищо друго освен смътни, а и не чак толкова смътни желания — да се промъкнат във вселената на един Роман, който ти вярваш, че съчиняваш заради удоволствието да поставиш на сцената мислите на другите… Но аз съм си аз, а Феранте си е Феранте, и сега ще си го докажа, като го тласна в приключения, на които аз ама съвсем не бих могъл да бъда главният герой — и ако те се случват в някаква вселена, то тя е вселената на Фантазията, която не е паралелна на нищо.
И през цялата тази нощ, забравил коралите, се забавлява да съчинява приключение, което обаче щеше още веднъж да го отведе до най-изтерзаната от насладите, до най-прелестното от страданията.
35.
Утехата на Мореплавателите
Феранте беше разказал на Лилия, вече склонна да повярва на всяка лъжа, която дойдеше от обичните уста, една почти истинска история, само дето в нея той вземаше ролята на Роберто, а Роберто — неговата; и я беше убедил да му даде всичките накити от ковчежето, което бе донесла със себе си, за да издири самозванеца и да му измъкне един документ от капитална важност за съдбините на държавата, който онзи беше измъкнал от него: ако го върнеше, щеше да получи прошката на Кардинала.
След бягството от френските брегове първият престой на Втора Дафна беше в Амстердам. Там, като двоен шпионин, какъвто беше, Феранте можеше да намери кой да му открие нещо за кораба, наречен Амарилида. Каквото и да бе узнал, няколко дни по-късно беше в Лондон, за да търси някого. А човекът, на когото щеше да се довери, можеше да бъде само подлец като него, готов да продаде онези, на които продаваше.
И ето го Феранте, след като е получил от Лилия един диамант с голяма чистота, да се вмъква в нощен час в някаква бърлога, където го посреща същество с неопределен пол, което навярно е било евнух при турците, с голобрадо лице и толкова малка уста, та човек би казал, че се усмихва само мърдайки нос.
Стаята, в която се спотуляше, беше страховита със саждите от купчина кости, които горяха в безжизнен огън. В един ъгъл висеше обесен за краката гол труп, от чиято уста се процеждаше в пиринчена черупка сок с цвят на коприва.
Евнухът разпозна у Феранте брат в престъплението. Чу въпроса, видя диаманта и предаде господарите си. Отведе Роберто в друга стая, която приличаше на дюкянче на аптекар, пълно с пръстени, стъклени, калаени, медни бурканчета. Бяха все вещества, които служеха за придаване на вид, различен от същинския, било на мегери, които искаха да изглеждат хубави и млади, било на злодеи, които искаха да подправят външността си: белила, омекчители, корени от бърдун, кори от драконово биле и други вещества, които изтъняваха кожата, приготвени от костен мозък на сръндак и води от орлови нокти. Имаше пасти за изрусяване на косите, замесени от зелен дъб, ръж, пчелник, селитра, стипца и бял равнец; или за променяне на цвета на кожата от крава, мечка, ослица, камила, водна змия, заек, кит, чапла, лопатар, дива котка или видра. И още мазила за лице от стиракс, лимон, шишарки, бряст, лупина, фий и нахут, и един шкаф с мехури, та да се правят да изглеждат девици грешниците. За който поискаше да оплете някого в любов, имаше езици от пепелянки, пъдпъдъчи глави, магарешки мозъци, арабска бакла, лапи от язовци, камъни от орлово гнездо, лоени сърца, набучени със счупени игли, и други предмети, направени от кал и олово, най-гнусни наглед.