Както когато се среже на много части стоножка: освободените части хукват всяка без да знае накъде, защото освен първата, у която е главата, другите са незрящи; и всяка като невредима гъгрица тръгва на онези пет или шест крака, които са й останали, и отнася онова парче душа, което е нейно. Така в сънищата се вижда да пониква от стъблото на цвете шията на жерав, която минава в глава на бабуин, с четири рога на охлюв, бълващи огън, или да разцъфва на лицето на старец брада от паунова опашка; на друг ръцете са досущ усукани лози, а очите — газеничета в черупка на раковина, или носът — цафара…
Затова Роберто, който спеше, засънува пътешествието на Феранте, което продължаваше, само че го сънуваше по образа на сън.
Сън откровение, искам да кажа. Сякаш подир размишленията си над безбройните светове Роберто не е желал повече да си представя преживелици, които са се развивали в Страната на Романите, а една истинска история в една истинска страна, където и той е живеел, само че — както Островът се е намирал в непосредственото минало — неговата история да е можела да се разгръща в едно недалечно бъдеще, дето да намери удовлетворение жаждата му за пространства, не тъй кратки като онези, в които неговото корабокрушение го е затваряло.
Ако беше подхванал историята, поставяйки на сцената един маниерен Феранте, един Яго, роден от злобата си поради неизтърпяна обида, сега, понеже му беше непоносимо да вижда Другия редом със своята Лилия, вземаше мястото му и — осмелявайки се да приеме тъмните си мисли — признаваше без заобикалки, че Феранте беше той.
Убеден вече, че светът може да бъде изживяван от безброй паралакси, ако преди се беше самоизбрал за недискретно око, дебнещо действията на Феранте в Страната на Романите или в едно минало, което беше и неговото (но което го бе засегнало, без той да си дава сметка, предопределяйки настоящето му), сега той, Роберто, ставаше окото на Феранте. Искаше да се наслаждава с противника на приключенията, които съдбата трябваше да е отредила нему.
И така, ветроходът се носеше сега из течните поля и пиратите кротуваха. Бдейки над пътешествието на двамата влюбени, се задоволяваха да откриват морски чудовища и преди да стигнат до американските брегове, бяха видели един Тритон. Додето се подаваше над водата, имаше човешка форма, само че ръцете бяха твърде къси спрямо тялото: китките бяха едри, косите сиви и гъсти, и носеше брада, дълга до пояс. Имаше големи очи и грапава кожа. Като го приближиха, изглеждаше покорен и пое към мрежата. Но едва щом усети, че го теглят към лодката, и преди още да се беше показал под пъпа, та да открие дали имаше опашка на сирена, скъса отведнъж мрежата и изчезна. По-късно го видяха да се къпе на слънцето на една скала, но все така криеше долната част от тялото си. Гледаше подир кораба и махаше с ръце, сякаш аплодираше.
Навлязоха в Тихия океан и стигнаха до остров, където лъвовете бяха черни, кокошките покрити с вълна, дърветата цъфтяха само през нощта, рибите бяха крилати, птиците — люспести, камъните се държаха на повърхността, а клечките потъваха, пеперудите грееха нощем, водата опиваше като вино.
На втори остров видяха дворец, съграден от прогнило дърво и изписан в неприятни за окото цветове. Влязоха и се намериха в зала, облицована с гарванови пера. Във всяка стена се отваряха ниши и в тях вместо каменни бюстове се виждаха джуджета с изпити лица, които по природно стечение се бяха родили безкраки.
На сплут от мръсотия трон седеше Кралят, при чийто знак се разнесе концерт на чукове, свредели, които стържеха по каменни плочи, ножове, които скрибуцаха по порцеланови чинии; под звуците му се появиха шестима мъже, останали само кожа и кости, отвратителни с кривогледите си очи.
Насреща им излязоха жени, толкова тлъсти, че повече не можеше и да бъде, поклониха се на партньорите си и подхванаха танц, който открояваше изкълчености и уродливости. После нахълтаха шестима разбойници, родени сякаш от една и съща утроба, с толкова грамадни носове и уста и толкова изметнати гърбове, че приличаха не на създания, а на измами на природата.
След танца, тъй като не бяха чули още думи и смятаха, че на острова се говори език, различен от техния, нашите пътешественици се опитаха да зададат въпроси с жестове — нали те са един универсален език, на който може да се общува дори с Диваците. Но мъжът им отвърна с говор, който приличаше повече на изгубения Език на Птиците, съставен от трели и чуруликания, и те го разбраха като да беше заговорил на тяхното наречие. Така научиха, че докато навсякъде другаде се ценеше красотата, в този дворец беше на почит само екстравагантността. И че това трябваше да очакват, ако продължеха пътешествието си из тези земи, където е долу онова, което другаде е горе.