Поеха отново на път; спряха на трети остров, който изглеждаше безлюден, и Феранте, сам с Лилия, навлезе към вътрешността. Както вървяха, чуха глас, който ги предупреждаваше да бягат: това беше Островът на Невидимите Хора. В същия този миг наоколо им се бяха насъбрали много от жителите му и си сочеха двамата посетители, които без никакъв свян се излагаха на погледите. Наистина за този народ да бъдеш гледан, означаваше да станеш плячка на чуждия поглед и да изгубиш собствената си природа, като се превърнеш в обратното на себе си.
На четвърти остров срещнаха мъж с хлътнали очи, тънък глас, лице, което беше само една бръчка, но със свеж цвят. Брадата и косата му бяха нежни като памук тялото — тъй сковано, че речеше ли да се обърне, трябваше да се завърти цял около себе си. Каза, че бил на триста и четирийсет години и за това време на три пъти бил подновявал младостта си, като пил от Извора на Живата вода, който се намирал именно в тази земя и продължавал живота, но не повече от триста и четирийсет години — и затова той скоро щял да умре. Старецът призова пътешествениците да не търсят извора: да живееш три пъти, като станеш първо двойник, а после и тройник на самия себе си, било причина за големи горчивини и накрая човек вече не знаел кой е. И не само това: да изживееш същите болки на три пъти, било мъка, ала не по-малка мъка било да изживееш пак и същите радости. Радостта от живота се ражда от чувството, че както веселието, така и скръбта са краткотрайни, и тежко ни, ако знаем, че ще се наслаждаваме на вечно блаженство.
Но Антиподният Свят беше хубав с многообразието си; и като плаваха още хиляда мили, попаднаха на пети остров, който беше целият гъмжило от мочурища. Всички жители прекарваха живота си коленичили да се съзерцават, убедени, че който не е виждан, е все едно, че го няма, и че ако откъснат поглед и престанат да се виждат във водата, биха умрели.
После слязоха на шести остров, още по на запад, където всички говореха неспирно помежду си и един разказваше на друг онова, което искаше другият да бъде и да прави, и обратното. Наистина тези островитяни можеха да живеят само ако бъдеха разказвани; и когато някой смутител разказваше за другите неприятни истории, като така ги принуждаваше да ги изживяват, те вече не разказваха за него нищо и той умираше.
Но грижата им беше да измислят за всекиго различна история: наистина, ако всички биха имали една и съща история, вече не биха могли да се различават помежду си, защото всеки от нас е онова, което неговите премеждия са създали. Затова бяха конструирали голямо колело, което се издигаше на площада на селото. Състоеше се от шест концентрични кръга, които се въртяха всеки за себе си. Първият беше разделен на двайсет и четири кутийки или прозорчета, вторият — на трийсет и шест, третият — на четирийсет и осем, четвъртият — на шейсет, петият — на седемдесет и две, и шестият — на осемдесет и четири. В отделните кутийки, според критерий, който Лилия и Феранте не бяха успели да разберат за толкова кратко време, бяха записани действия (като отивам, идвам или умирам), страсти (като мразя, обичам или студено ми е), и после начини, като добре и зле, весело или с тъга, и места и времена, например вкъщи или идния месец.
Завъртяха ли се колелата, се получаваха истории като „отиде вчера вкъщи и срещна врага си, който се мъчеше, и му оказа помощ“ или „видя едно животно със седем глави и го уби“. Жителите твърдяха, че с тази машина можели да се напишат или съчинят седемстотин двайсет и два милиона различни истории — достатъчно, за да дадат смисъл на живота на всеки от тях през бъдните векове. Това допадна на Роберто: би могъл и той да си построи едно такова колело и да продължи да измисля истории, дори да останеше на Дафна десет хиляди години.
Бяха много и чудновати откритията на земи, които на Роберто наистина би му се искало да открие. Но по едно време в бълнуването си пожела за двамата любовници някое по-безлюдно място, та да могат да се насладят на любовта си.
Така ги отведе на един седми и най-дивен плаж, развеселен от горичка, която изникваше току на брега на морето. Прекосиха я и се озоваха в кралска градина, където покрай сенчеста алея, която пресичаше украсени с цветни лехи поляни, бликаха много фонтани.
Но сякаш двамата търсеха по-съкровено убежище, а той — нови мъки, та ги поведе към потънала в цвят арка, отвъд която навлязоха в една долинка. Стъбла на блатна тръстика шумоляха на ветреца, който разнасяше из въздуха смесица от ухания, а от едно езерце струеше в блестяща пътечка нишка вода, чиста като наниз перли.