Пожела — и ми се струва, че мизансценът му е следвал всички правила — сянката на шумнат дъб да подкани влюбените към прегръдка; добави весели чинари, скромни кумарки, бодливи хвойни, крехки тамарикси и гъвкави липи, които обрамчваха полянка, изписана като ориенталски килим. С какви миниатюри можеше да го е украсила природата, художничка на света? С теменуги и нарциси.
Остави двамата да възлегнат, докато един нежен мак надигаше от тежката забрава сънена главица, за да се опие от тези росни въздишки, но после, унизен от толкова красота, предпочете да поруменее от свян и срам. Както впрочем и той, Роберто — и трябва да кажем, че така му се падаше.
Тогава, за да не вижда повече онова, от което толкова би искал да бъде видян, Роберто се извиси да обозре с морфеевско всезнание целия остров. Сега фонтаните шушукаха из него за любовното чудо, на което се смятаха сватовници.
Имаше колонки, вретена, гарафи, които изхвърляха един-единствен водоскок — или много от множество малки чучурчета, — други завършваха отгоре сякаш с Ноев ковчег, от чиито прозорци се изливаше порой, който, падайки, образуваше двойно плачеща върба. Един, като голям цилиндричен ствол, пораждаше на върха множество по-малки цилиндри, обърнати в различни посоки, като да беше бункер или крепост, или боен кораб, въоръжен с оръдия — които обаче обстрелваха с води.
Имаше крилати, гривести и брадати, в толкова разновидности, колкото звездите на Влъхвите в пещерите, чиито опашки техните плиски наподобяваха. Навръх един позираше статуя на момченце: то държеше в лявата си ръка чадър, от чиито ребра извираха водни лъчи; а с дясната момченцето насочваше чурчето си и смесваше в един купел струйката си с водите, които идваха от купола.
Върху капитела на друг се бе спряла витоопашата риба, като че ли току-що глътнала Иона; бълваше вода и от устата, и от два прореза, които се отваряха над очите; възседнало я беше амурче, размахало тризъбец. Един шадраван във формата на цвете поддържаше с шуртенето си топка; друг пък беше дърво, всеки от чиито многобройни цветове въртеше по една сфера; изглеждаше като че ли рой планети обикалят една около друга в сферата на водата. Имаше и такива, в които самите листца на цвета бяха образувани от водата: тя се лееше от непрекъснат процеп, който опасваше диск, поставен върху колоната.
Заменили въздуха с вода, някои наподобяваха тръби на орган, които издаваха не звуци, а втечнени дихания; заменили пък водата с огън, някои напомняха канделабри, в които пламъчета, запалени в центъра на опорната колона, хвърляха светлини върху пяната, преливаща отвред.
Друг приличаше на паун, с кичур пера на главата и широка разперена опашка, която вземаше багрите си от небето. Да не говорим за онези, които като стойки на майстор на перуки се обливаха във водопадни къдрици. Един беше слънчоглед, който лумваше в един-едничък ореол. В друг пък се откриваше ликът на самото слънце, изящно скулптирано, с низ човчици по окръжността, така че светилото сипеше не лъчи, а свежест.
Над един се въртеше цилиндър, който изстрелваше вода от ред спирални дълбеи. Имаше като лъвска или тигрова паст, уста на грифон, змийски език и дори като жена, която плачеше и от очите, и от бозките. А останалото беше бълване на фавни, цвъртене на крилати същества, гъргорене на лебеди, пръскане от хоботи на нилски слонове, бълбукане от алабастрови амфори, изливане на рогове на изобилието.
Все видения, които за Роберто — ако се вгледаме — бяха падане от трън, та на глог.
Междувременно в долината влюбените, вече заситени, трябваше само да протегнат ръка и да поемат от кичеста лоза дара на нейните съкровища; една смокиня, сякаш да поплаче от разнеженост пред проследеното единение, отрони сълзи от мед, докато на един бадем, цял накитен с цветове, гукаше Гълъбът с Цвят на Портокал…
Докато Роберто не се събуди, плувнал в пот.
„Ето — казваше си, — аз се поддадох на изкушението да живея посредством Феранте, но сега си давам сметка, че Феранте е този, който е живял посредством самия мен, и докато аз фантазирах, той изживяваше наистина онова, което му позволих да изживее!“
За да охлади гнева си и за да срещне видения, които — тези поне — на Феранте бяха отказани, пое отново в ранна утрин, с връвта през хълбоците и Persona Vitrea на лицето, към своя свят на коралите.
36.
Човекът на Прага
Стигнал до границата на рифа, Роберто браздеше водата с лице, потопено сред тези вечни лоджии, но не сполучваше да се любува ведро на живите камъни, защото една Медуза го бе превърнала в безжизнена скала. Нали в съня бе видял погледите, които Лилия беше запазила за самозванеца: ако пак в съня тези погледи го бяха възпламенявали, сега в спомена го вледеняваха.