Поиска да си върне своята Лилия, заплува, завирайки лице колкото можеше по-надълбоко, сякаш съвкуплението с морето щеше да му отдаде наградата, която в съня бе присъдил на Феранте. На духа му, възпитан да изгражда образи, не беше потребно голямо усилие, за да си представя Лилия във всяка вълниста извивка на този подводен парк, да вижда нейните устни във всяко цвете, в което му се искаше да се изгуби като жадна пчела. В прозрачни градини се натъкваше отново на крепа, който бе покривал лицето й в първите нощи, и протягаше ръка, за да повдигне паравана.
В това опиянение на разсъдъка се косеше, че взорът му не можеше да се разпростре, колкото сърцето му го желаеше, и сред коралите търсеше гривната на любимата жена, мрежичката от косите й, висулката, която изтъняваше крайчеца на ухото, пищните огърлици, които красяха лебедовата й шия.
Изгубен в лова, по някое време бе привлечен от накит, който му се показваше от една цепнатина, свали маската, изви гръб, вдигна със сила крака и се оттласна към дъното. Тласъкът се оказа прекомерен, поиска да се улови за края на една издатина, и само миг, преди да сключи пръсти около черупчест камък, му се стори, че вижда да се отваря тлъсто и сънливо око. В това мигновение си спомни, че доктор Бърд му бе говорил за една Риба Камък, която се загнездва сред кораловите пещери, за да изненада всяко живо същество с отровата на своите люспи.
Твърде късно: дланта бе легнала върху Нещото и силна болка бе пронизала ръката му до рамото. С напън от хълбоците бе успял по чудо да не се озове и с лице, и с гърди върху Чудовището, но за да спре инерцията си, се бе наложило да го удари с маската. В сблъсъка тя се бе строшила и така или иначе се бе принудил да я изостави. Избутвайки се с крака от скалата под себе си, се бе върнал на повърхността, докато няколко секунди още бе виждал своята Persona Vitrea да потъва кой знае къде.
Дясната ръка и цялата предмишница бяха подути, рамото беше изтръпнало; уплаши се, че ще припадне; намери въжето и с голяма мъка успя постепенно да го издърпа педя по педя само с една ръка. Изкачи стълбичката почти както в нощта на пристигането си, без да знае как, и както в онази нощ, рухна на палубата.
Но сега слънцето беше вече високо. С тракащи зъби Роберто си спомни как доктор Бърд му бе разказвал, че след срещата с Рибата Камък повечето пострадали не се били спасили, малцина били оживели и никой не знаел противоотрова за това зло. Въпреки замъглените си очи се опита да разгледа раната: не беше повече от драскотина, но сигурно се бе оказала достатъчна, за да проникне през нея във вените смъртоносното вещество. Изгуби свяст.
Когато се пробуди, треската му се беше засилила и изпитваше остра нужда да пие. Проумя, че в тази окрайнина на кораба, изложен на елементите, далеч от храна и питие, нямаше да издържи дълго. Пропълзя надолу и се добра до границата между склада с провизиите и заграждението на птичарника. Пи жадно от едно буренце с вода, но почувства, че стомахът му се сгърчва. Припадна пак, по очи в собствената си бълвоч.
В течение на една нощ, тревожена от прокобни сънища, приписваше страданията си на Феранте, когото сега объркваше с Рибата Камък. Защо искаше да препречи достъпа му до Острова и до Гълъба? Затова ли бе тръгнал да го преследва?
Виждаше себе си, проснат, да гледа друг свой образ, който седеше насреща му край една печка, облечен в домашна роба, погълнат да решава дали ръцете, които си опипваше, и тялото, което чувстваше, бяха негови. Той, който виждаше другия, се чувстваше с дрехи, обхванати от огъня, докато облечен беше другият, а той гол — и вече не разбираше кой от двамата живееше наяве и кой насън, и си помисли, че и двамата сигурно бяха фигури, породени от неговия ум. Той не, защото мислеше, следователно съществуваше.
Другият (но кой?) по някое време се надигна, ала трябва да беше Злият Гений, който преобръщаше света му в съновидение, понеже сега не беше вече той, а отец Каспар. „Вие се върнахте!“, продума Роберто и му протегна ръце. Но онзи не отговори, нито се помръдна. Гледаше го. Беше положително отец Каспар, ала сякаш морето — връщайки го — го беше изгладило и подмладило. Поддържана брада, налято и розово лице като това на отец Емануеле, расо без следа от оръфани краища и лекета. После, все така без да помръдва, като актьор, който декламира, и на безукорен език като обигран оратор, каза със зловеща усмивка: