— Излишно е да се защитаваш. Вече целият свят има една-единствена цел, и тя е пъкълът.
Продължи с гръмък глас, сякаш говореше от амвона на църква:
— Да, пъкълът, за който малко знаете, ти и всички онези, които като теб вървят към него с бърза крачка и безумна душа! Вие мислехте, че в пъкъла ще намерите мечове, ками, колела, бръсначи, реки от сяра, питиета от разтопено олово, ледени води, казани и скари, триони и боздугани, шила за вадене на очи, клещи за изтръгване на зъби, чесала за раздиране на слабини, пранги за трошене на кости, зверове, които ръфат, шишове, които разпъват, примки, които душат, магарета, кръстове, куки и сатъри? Не! Това са изтезания безмилостни, да, но такива, че човешки ум все още може да ги измисли, щом като сме измислили дори бронзовите стегалки, железните столове или забиването на изострени клечки под ноктите… Вие се надявахте, че адът е дига, направена от Риби Камък. Не, други са мъките на ада, защото се раждат не от нашия краен ум, а от безкрайния ум на един разгневен и отмъстителен Бог, принуден да излее своята ярост и да яви, че колкото голямо е било милосърдието му в опрощението, не по-малка е справедливостта му в наказанието! Трябва да бъдат тези мъки такива, че в тях да можем да прозрем пропастта, която дели нашата немощ от неговото всемогъщество!
— В този свят — казваше още глашатаят на покаянието, — вие сте навикнали да виждате, че за всяка болка се е намирал някакъв лек и няма рана без нейния мехлем, нито яд без неговия териак. Ала не мислете, че така е и в пъкъла. Там са, вярно е, върховно мъчителни изгарянията, но няма балсам, който да ги успокои; изпепеляваща жаждата, но няма вода, която да я разхлади; вълчи гладът, но няма храна, която да го подкрепи; непоносим срамът, но няма платно, което да го покрие. Да имаше тогава поне една смърт, която да сложи край на толкова теглила, една смърт, една смърт… Но това е най-лошото, че там не ще можете и нивга да се надявате на една милост, иначе тъй скръбовна, каквато е тази да бъдете довършени! Ще търсите смъртта във всичките й форми, ще търсите смъртта, и не ще имате нивга щастието да я намерите. Смърт, Смърт, къде си (все ще вървите и ще викате), кой най-милостив демон ще ни я даде? И ще разберете тогава, че там, долу, мъките не свършват никога!
Тук старецът замлъкваше, протягаше ръце с длани към небето и зашепваше сподавено, сякаш да довери страховита тайна, която не биваше да излезе от този църковен кораб.
— Мъките не свършват никога? Значи ли това, че ще се мъчим, докато една малка кадънка, която идва да изпие по капчица вода на година, може да стигне дотам да пресуши всички моря? Повече. In saecula. Че ще се мъчим, докато една въшка по растенията, която идва да отхапе от листо само веднъж на година, може да стигне дотам да опустоши всички лесове? Повече. In saecula. Че ще се мъчим тогава, додето една мравчица, която пристъпва един-единствен път на година, ще може да е обиколила цялата земя? Повече. In saecula. Ами ако цялата тази вселена бъдеше една само пустиня от пясък, и всеки век се вземаше от нея по едно само зрънце, не биха ли се свършили мъките ни, след като вселената бъде цялата разчистена? Не и тогава. In saecula. Ако си представим, че един грешник подир милиони векове пролива само две сълзи, ще остане ли той да се мъчи и когато неговият плач стигне да се излее в потоп, по-голям от онзи, в който е бил погубен някога целият човешки род? Е стига, да свършваме, не сме деца! Ако искате да ви го кажа: in saecula, in saecula ще има грешниците да се мъчат, in saecula, а то ще рече през векове без чет, без край, без мяра.
Сега лицето на отец Каспар приличаше на това на кармелита от Ла Грива. Вдигаше очи към небето, сякаш за да съзре там една-едничка надежда за пощада:
— Но Бог — казваше с глас на покаяник, достоен за състрадание, — но Бог не се ли мъчи при гледката на нашите мъки? Не ще ли се сбъдне Той да усети порив на жалост, не ще ли се сбъдне накрая той да се покаже, та да бъдем поне утешени от неговия плач? Уви, наивници вие! Бог за зла чест ще се покаже, но още не си представяте как! Когато вдигнем очи, ще видим, че Той (да го кажа ли?), ще видим, че Той, станал за нас един Нерон, не от несправедливост, а от строгост, не само не ще поиска да ни утеши или да ни помогне, или да ни съжали, а с невъобразима наслада ще се смее! Помислете си как ще се загърчим и замятаме тогава! Ние горим, ще кажем, а Бог се смее? Ние горим, а Бог се смее? О, Господи най-жестокий! Порази ни по-добре с твоите мълнии, нежели да ни оскърбяваш с твоя смях! Удвои дори, о безжалостний, нашите пламъци, но не пожелавай да им се радваш! О, смях, по-горчив за нас от нашия плач! О, радост, по-язвителна за нас от нашите злочестини! Защо няма нашата преизподня бездни, дето да можем да избягаме от лицето на един Бог, който се смее! Премного ни е измамил онзи, който ни е казал, че наказанието ни ще бъде да съзерцаваме лика на един възнегодувал Бог. На един смеещ се Бог — е трябвало вместо това да ни каже, — на един смеещ се Бог… За да не виждаме и да не чуваме този смях, ще искаме планините да се стоварят на главите ни, земята да се провали под нозете ни. Но не — защото, уви, ще виждаме това, от което ни боли, и ще бъдем слепи и глухи за всичко, само не и за онова, за което бихме искали да сме глухи и слепи!