— Не — извика Роберто, — няма да ти го позволя! Аз ще убия теб и ще освободя Христос. Още умея да въртя шпагата, докато теб баща ми не те е научил на тайните си удари!
— Имал съм само един баща и само една майка, твоя гноясал ум — каза Феранте с печална усмивка. — Ти ме научи единствено да мразя. Да не би да смяташ, че си ми направил голямо добро, като ми даде живот, само за да олицетворя Подозрението в твоята Страна на Романите? Докато си жив да мислиш за мен онова, което аз самият трябва да мисля, няма да престана да се презирам. Така че дали ти ще ме убиеш, или аз ще убия теб, краят е все същият. Да вървим.
— Прошка, братко мой — извика Роберто през плач. — Да, да; вървим, право е, един от двама ни трябва да умре!
Какво е искал Роберто? Да умре, да освободи Феранте, като го убие? Да попречи на Феранте да попречи на Изкуплението? Няма да узнаем никога, защото не го е знаел и той. Но така са устроени сънищата.
Качиха се на палубата, Роберто подири своето оръжие и го намери (както ще си спомним) сведено до някакъв чокан; но си викаше, че Бог ще му даде сила и че един добър фехтовач ще съумее да се бие и със строшена шпага.
Двамата братя се изправиха за първи път един срещу друг, за да започнат последната си схватка.
Небето се бе приготвило да насъсква това братоубийство. Един червеникав облак внезапно бе прострял между кораба и небето кървава сянка, сякаш там, горе, някой бе заклал конете на Слънцето. Бе се разразил голям концерт на гръмотевици и светкавици, последвани от порои, и небе и море оглушаваха слуха, ослепяваха взора, шибаха с ледена вода ръцете на двамата дублиращи се.
Но те се въртяха помежду мълниите, които се стоварваха наоколо им, връхлитаха се с мушкания и сечения, отстъпваха внезапно, улавяйки се за някое въже да избегнат почти в полет един или друг удар, хвърляха си хули, отмервайки всяка атака с рев сред равните му ревове на вятъра, който свистеше наоколо.
На онези хлъзгави дъски Роберто се биеше, за да бъде Христос издигнат на кръста, и се молеше за Божията помощ; Феранте — за да не бъде отредено на Христос да страда, и зовеше имената на всички дяволи.
Тъкмо докато викаше Астарот282 да подкрепи ръката му, Натрапникът (натрапник вече и в плановете на Провидението) се изложи, без да иска, на Удара на Чайката. Или може би така искаше, та да сложи край на тоя объркан сън.
Роберто се престори, че пада, другият налетя отгоре му, за да го довърши, той се опря на лявата си ръка и стрелна сакатата шпага към гърдите му. Не отскочи с пъргавината на Сен-Савен, но Феранте беше набрал вече твърде голям устрем и не можа да избегне да се наниже, дори да издъни сам гръдната си кост върху чокана на острието. Роберто бе задушен от кръвта, която бликна из устата на умиращия враг.
Той чувстваше вкуса на кръвта в своята уста, навярно в делириума бе прехапал езика си. Сега плуваше в тази кръв, която се простираше от кораба до Острова; не искаше да отиде по-нататък от страх пред Рибата Камък, но бе завършил само първата част от мисията си, Христос чакаше на Острова да пролее Своята кръв, а той бе останал неговият единствен Месия.
Какво правеше сега в съня си? С меча на Феранте се бе заловил да насича едно от ветрилата на дълги ивици, които после снаждаше помежду им, като си помагаше с въжетата; с други примки бе уловил в птичарника най-яките измежду рибарите или щъркели или каквото бяха и ги връзваше за краката като жребци на своя летящ килим.
С въздушния си кораб се бе издигнал в полет към вече достижимата суша. Под Малтийската Наблюдателница бе намерил скапулария и го бе унищожил. Възвърнал пространството на времето, бе видял да се спуска над него Гълъбът, който най-сетне откриваше в екстаз в цялата му слава. Но беше естествено — дори свръхестествено — сега да му се струваше не портокалов, а снежнобял. Не можеше да е гълъб, защото на тази птица не приляга да представя Второто Лице, беше може би Милосърден Пеликан283, какъвто трябва да е Синът. Така че на края не виждаше добре каква птица му се бе предложила като ласкав парокет284 на крилатия ветроход.
Само знаеше, че лети към висините, и картините се нижеха според желанието на призраците комедианти. Сега плаваха към всичките неизброими и безкрайни светове, във всяка планета, във всяка звезда, така че на всяка, почти в един-единствен миг, да се извърши Изкуплението.
283
284