Първата планета, до която стигнаха, беше белоснежната Луна, в една нощ, озарена от земното пладне. И Земята беше там, на линията на хоризонта, огромен надвиснал необятен царевичен качамак, който още вреше в небето и аха да блъвне отгоре му, клокочейки от трескава и трескавична трескавоносна трескавост, тресколиво трескавееща в кипулки, киплюкащи в своето кипене, кипочещи в кипотлив кипел, бълбук бълбук блук. Защото когато имаш треска, качамак ставаш ти и светлините, които виждаш, идват все от кипежа в твоята глава.
А там на Луната с Гълъбицата…
Не ще да сме търсили — признавам — последователност и правдоподобие във всичко, което изложих досега, понеже се отнасяше за кошмара на един болник, натровен от Риба Камък. Но това, което се каня да предам, надхвърля всяко наше очакване. Умът или сърцето на Роберто, или във всеки случай неговата vis imaginativa285, крояха светотатствена метаморфоза: на Луната той се виждаше сега не с Господ, а с Госпожата, Лилия, отнета най-сетне от Феранте. И Роберто получаваше край езерата на Селена онова, което брат му му бе ограбил сред мочурищата на острова с фонтаните. Целуваше лицето й с очи, съзерцаваше я с уста, пиеше, хапеше пак и пак, и играеха в закачка влюбените езици.
Едва тогава Роберто, който може би се съвземаше от треската, дойде на себе си, но запазвайки привързаност към онова, което беше изживял, както става след сън, който ни оставя със смут не само в душата, а и в тялото.
Не знаеше дали да плаче от щастие за отново намерената си любов, или от угризение, че бе преобърнал — със съучастието на треската, която не познава Законите на Жанровете — своята Свещена Епопея в Либертинска Комедия.
Този миг, казваше си, ще ми струва наистина пъкъла, защото положително не съм по-добър нито от Иуда, нито от Феранте — дори аз не съм нищо друго освен Феранте и друго не съм правил досега, освен да се възползвам от неговата злина, за да сънувам, че съм направил онова, което моето малодушие винаги ми е попречвало да направя.
Може би няма да бъда призован да отговарям за греха си, защото съм съгрешил не аз, а Рибата Камък, която ме караше да сънувам по нейному. Но ако съм стигнал до такава умопобърканост, това положително е знак, че съм наистина на умиране. И трябваше да чакам Рибата Камък, за да се реша да се замисля за смъртта, докато тази мисъл би трябвало да е първият дълг на добрия християнин.
Защо не съм мислил никога за смъртта и за гнева на един смеещ се Бог? Защото следвах напътствията на моите философи, за които смъртта беше естествена необходимост, а Бог беше онзи, който в безпорядъка на атомите е въвел Закона, що ги композира в хармонията на Космоса. А можеше ли един такъв Бог, магистър по геометрия, да произведе безпорядъка на ада, та макар и от справедливост, и да се смее на този метеж на метежностите?
Не, Бог не се смее, казваше си Роберто. Отстъпва пред Закона, който сам е пожелал и който повелява порядъкът на нашето тяло да се разложи, както моят положително се разлага вече сред това разложение. И виждаше червеите близо до устата си, но не бяха плод на делириума, а същества, възникнали от спонтанна генерация изсред нечистотиите на кокошките, потомство на техните курешки.
Приветстваше тогава с добре дошли тези херолди на разтлението, разбирайки, че това объркване в лигавата материя трябваше да бъде изживявано като края на всяко страдание, в хармония с волята на Природата и на Небето, която го управлява.
Малко ще има да чакам, мърмореше като в молитва. В разстояние на не много дни моето тяло, сега още добре съставено, ще измени цвета си и ще стане измито като зърно нахут, после ще почернее цяло от глава до пети и мрачна топлина ще го обвие. Сетне ще започне да подпухва и върху тази набъбналост ще се роди смрадна плесен. Не ще мине много и коремът ще започне да надава тук експлозия, там съдиране — от които ще изригне навън гнилоч, и ще се вижда да се бълника тук червясало полуоко, там дрипел от устна. В тинята ще се породи после множество малки мушици и други гадинки, които ще се загнездят в кръвта ми и ще ме поглъщат къс по къс. Част от тези същества ще избликнат от гърдите ми, друга ще потече с нещо слузесто от ноздрите; други, оплескани в разплутост, ще влизат и излизат от устата, а най-заситените ще бълбукат пак надолу по гърлото… И това, докато Дафна става малко по малко царство на птиците и от зародишите, довеяни от Острова, избуяват по нея животински растения, чиито корени, вече плъзнали в сентината, моите сокове ще са подхранили. Най-сетне, когато цялата моя телесна работилница бъде сведена до чист скелет, в течение на месеците и на годините — или може би на хилядолетията, — тази структура също ще се превърне бавно в разпрашение на атоми, по което живите ще ходят, без да разбират, че цялото кълбо на земята — нейните морета, нейните пустини, нейните гори и нейните долини — е чисто и просто едно живо гробище.