Живеят ли и мислят ли нещата? Каноникът му бе казал веднъж, че за да се оправдае животът и неговото развитие, трябва във всяко нещо да има цветове на материята, спори, семена. Молекулите са разположения на определени атоми под определена форма; и ако Бог е наложил закони на хаоса на атомите, техните съединения могат да бъдат склонни само да пораждат аналогични съединения. Възможно ли е камъните, които познаваме, да са още онези, които са оцелели от Потопа, да не са и те претърпели превращение и от тях да не са били породени други?
Ако вселената не е нищо друго освен съвкупност от прости атоми, които влизат в съприкосновение, за да породят своите съединения, не е възможно — след като веднъж са се съединили в съединенията — атомите да престанат да се движат. Във всеки предмет трябва да се запазва едно тяхно постоянно движение: вихрено във ветровете, флуидно и равномерно в животинските тела, бавно, но неотменно у растенията, положително по-бавно, но не отсъстващо в минералите. И този корал, мъртъв за кораловия живот, се радваше на едно собствено подземно брожение, присъщо на камък.
Роберто разсъждаваше. Да приемем, че всяко тяло се състои от атоми, включително чисто и само протяжните тела, за които ни говорят Геометрите, и че тези атоми са неделими. Знае се, че всяка права може да се раздели на две равни части, каквато и да е нейната дължина. Но ако нейната дължина е несъществена, възможно е да трябва да се раздели на две части една права, състояща се от нечетен брой неделими. Това би означавало — ако не искаме двете части да се окажат неравни, — че е било разделено на две средното неделимо. Бидейки на свой ред протяжно, и следователно на свой ред права, макар и с неумопостижима краткост, то би трябвало да бъде на свой ред делимо на две равни части. И така до безкрайност.
Каноникът казваше, че атомът е пак така съставен от части, само че е толкова плътен, та не бихме могли никога да го разделим отвъд неговата граница. Ние. Но други?
Няма по-плътно твърдо тяло от златото — и все пак вземаме една унция от него и от тази унция златарят ще извлече хиляда пластинки, и половината от тези пластинки ще бъде достатъчна, за да се позлати цялата повърхност на кюлче сребро. От същата унция злато онези, които изработват златните и сребърните нишки за ширитите, ще съумеят със своите изтеглачни машини да го сведат до дебелината на косъм и тази нишчица ще бъде дълга колкото четвърт левга, а може би и повече. Занаятчията спира донякъде, защото не разполага с подходящи инструменти, нито пък окото вече би успяло да различи нишката, която би се получила. Но някои насекоми — толкова мънички, че да са невидими за нас, и толкова изкусни и вещи, че да надминават по майсторство всички занаятчии от нашия вид — може да са способни да удължат още тази нишка, така че да се опъне от Торино до Париж. Ами ако съществуват насекомите на тези насекоми, до каква ли тънкост биха довели същата тази нишка?
Ако можех с взора на Аргус да проникна вътре в многоъгълниците на този корал и вътре във влакната, които се разклоняват в тях, и вътре във влакното, което съставлява влакното, бих могъл да вървя да търся атома до безкрай. Но един атом, който се дели до безкрай, като образува все по-малки и все така делими по-нататък части, би ме отвел до момент, когато материята не би била друго освен безкрайна делимост, и цялата нейна твърдост и пълнота биха се крепили просто на това равновесие между празноти. Тогава, вместо да изпитва ужас от празното пространство, материята би го обожавала и би била съставена от него, би била празна сама по себе си, абсолютна празнота. Абсолютната празнота би била в самото сърце на неумопостижимата геометрична точка и тази точка не би била нищо друго освен онзи остров Утопия, който сънуваме в един океан, съставен винаги и само от води.
Значи ако предположим една материална протяжност, съставена от атоми, би се стигнало дотам да няма повече атоми. Какво би останало? Вихри. Само че вихрите не биха увличали слънца и планети, пълна материя, която се противопоставя на техния вятър, защото слънцата и планетите щяха да бъдат също вихри, които увличат в своето въртене по-малки вихри. Тогава най-големият вихър, който вихри галактиките, би имал в центъра си други вихри. Те биха били вихри от вихри, въртопи, съставени от други въртопи, и бездната на големия въртоп от въртопи от въртопи би се провалила в безкрая, крепейки се на Нищото.
А ние, обитатели на големия корал на космоса, бихме смятали за пълна материя атома (който при това не виждаме), докато и той, както всичко останало, би бил една везба от пустоти в пустотата, и бихме наричали битие, плътно, че даже и вечно, тази фъртуна от несъстоятелности, тази безкрайна протяжност, която се отъждествява с абсолютното нищо и която поражда от собственото си не-битие илюзията за всичко.