Значи седя тук да си правя илюзия относно илюзията на една илюзия, аз — илюзия на самия себе си? Трябваше ли да изгубя всичко и да се озова на това корито, запиляно на антиподите, за да разбера, че не е имало нищо за губене? Но нима, разбирайки това, не печеля всичко, защото ставам единствената мислеща точка, в която вселената признава собствената си илюзия?
Да, обаче щом мисля, не означава ли това, че имам душа? Олеле, каква бъркотия. Всичкото е направено от нищо, и все пак, за да го разбереш, трябва да имаш душа — която, колкото и малко да е, не е нищо.
Какво съм аз? Ако казвам аз в смисъла на Роберто дьо ла Грив, го правя, доколкото съм памет за всички мои минали моменти, сборът от всичко, което помня. Ако казвам аз в смисъла на това нещо, което е тук в този момент, а не е гротмачтата или този корал, тогава съм сборът от това, което чувствам сега. Но това, което чувствам сега, какво е? Съвкупността от онези отношения между предполагаеми неделими, които са се разположили в тази система от отношения, в този особен порядък, какъвто е моето тяло.
Тогава моята душа не е, както твърдял Епикур, материя, съставена от телца с по-голяма тънкост от другите, дъх, смесен с топлина, ами е начинът, по който тези отношения се чувстват като такива.
Какво нежно сгъстяване, каква сгъстена неосезаемост! Аз не съм нищо друго освен отношение между моите части, които се възприемат, докато са във връзка една с друга. Но тъй като тези части са на свой ред делими на други връзки (и така нататък), тогава всяка система от отношения, имайки съзнание за себе си, бидейки дори съзнанието за себе си, би била мислещо ядро. Аз мисля мен, моята кръв, моите нерви; но всяка капка от моята кръв би мислила себе си.
Дали би се мислила така, както аз мисля мен? Положително не, по природа човекът чувства себе си по доста сложен начин, животното малко по-малко (способно е на апетит например, но не на угризение), дървото чувства как расте и положително чувства, когато го секат, и може би казва аз, ала в доста по-смътен смисъл, отколкото го правя аз. Всяко нещо мисли, но според това доколко е сложно.
Ако е така, тогава мислят и камъните. И ето този камък, който впрочем не е камък, а е бил растение (или животно?). Как ли мисли? Като камък. Ако Бог, който е голямото отношение на всички отношения във вселената, мисли себе си като мислещ, както твърди Философът, този камък ще мисли себе си само като каменеещ. Бог мисли цялата реалност и безбройните светове, които създава и които прави да съществуват със своята мисъл, аз мисля за моята нещастна любов, за моята самота на този кораб, за моите покойни родители, за моите грехове и за моята предстояща смърт. А този камък може би мисли само аз камък, аз камък, аз камък. Или може би дори не знае да каже аз. Мисли: камък, камък, камък.
Трябва да е отегчително. Или пък аз съм този, който изпитва отегчение, аз, който мога да мисля повече, а той (или тя) е, напротив, напълно доволен от своето битие на камък, толкова щастлив, колкото Бог — защото Бог се наслаждава, бидейки всичко, а камъкът се наслаждава, бидейки почти нищо, ала тъй като не познава друг начин да бъде, се ласкае от собствения си, вечно удовлетворен от себе си…
Но дали пък е вярно, че камъкът не чувства нищо друго освен своята каменност? Каноникът ми казваше, че и камъните са тела, които в някои случаи изгарят и се превръщат в друго. Наистина камъкът пада във вулкан, от неудържимата жар на тази огнена каша, която древните наричали Магма, се сплавя с други камъни, превръща се в една-единствена нажежена маса, тръгва, и след малко (или много) се озовава част от по-голям камък. Възможно ли е, докато престава да бъде този камък и в момента на превръщането си в друг такъв, да не чувства собственото си нагорещяване, а с него и надвисването на собствената си смърт?
Слънцето напичаше горната палуба, лек бриз смекчаваше зноя му, потта засъхваше по кожата на Роберто. От толкова време погълнат да си се представя като камък, вкаменен от кротката Медуза, която го бе впримчила с поглед, реши да се опита да мисли, както мислят камъните, може би за да се подготви за деня, в който щеше да бъде проста и бяла купчина кости, изложена на същото това слънце, на същия този вятър.
Съблече се гол, излегна се със затворени очи, с пръсти в ушите, за да не бъде смущаван от никакъв шум, както положително става с камъка, който няма сетивни органи. Опита се да заличи всеки свой спомен, всяка потребност на човешкото си тяло. Ако имаше как, би заличил кожата си, но тъй като нямаше, се стремеше да я направи колкото може по-безчувствена.