Аз съм камък, камък съм, казваше си. И после, за да избегне дори да говори на себе си: камък, камък, камък.
Какво бих чувствал, ако бях наистина камък? Преди всичко движението на атомите, които ме съставляват, или стабилното трептене на положенията, които частите на моите части на моите части поддържат помежду си. Бих чувал жуженето на моето каменеене. Но не бих могъл да кажа аз, защото за да кажа аз, трябва все пак да има и други, нещо друго, на което да се противопоставя. Поначало камъкът не може да знае, че има друго извън него. Жужи, камък сам себе си каменеещ, и не подозира за останалото. Той е един свят. Един свят, който светува самичък.
Все пак, като докосвам този корал, чувствам, че повърхността му е поела топлината на слънцето в огрятата си част, докато частта, която се е опирала на палубата, е по-студена. Ако го разцепех по средата, бих почувствал може би, че топлината намалява от върха към основата. В едно топло тяло атомите се движат по-бурно, така че този отломък, ако се чувства като движение, не може да не долавя в собствената си вътрешност едно разслояване на движения. Ако останеше вечно изложен на слънцето в същото положение, навярно би започнал да различава нещо като горе и долу, ако не друго, то като два различни вида движение. Тъй като не знае, че причината за тази различност е външно въздействие, би се мислил така, сякаш това движение е неговата природа. Но ако се образуваше свлачище и камъкът се изтърколеше в низината, докато заеме друго положение, би почувствал, че други от неговите части сега се движат — от бавни, каквито са били, — а първите, които са били бързи, сега са забавили крачка. Докато почвата се свлича (а това би могло да бъде много бавен процес), би чувствал, че топлината — или движението, което произтича от нея — се пренася стъпка по стъпка от едната му част към другата.
Вдаден в тези мисли, Роберто бавно излагаше различни страни на тялото си на слънчевите лъчи, като се търкаляше по палубата, докато не попадна на сенчеста зона, смръщвайки се леко, както би трябвало да става с камъка.
Кой знае, питаше се, дали при движенията у камъка не започва да възниква ако не представата за място, то поне тази за част: във всеки случай положително тази за изменение. Не за страст обаче, защото той не познава нейната противоположност, която е действието. Или може би да. Защото това, че е камък, съставен по този начин, го чувства винаги, докато че е ту топъл тук, ту студен там, го чувства по променлив начин. Значи по някакъв начин е способен да различава сам себе си, като субстанция, от собствените си акциденции. Или не: защото ако чувства сам себе си като отношение, би се чувствал като отношение между различни акциденции. Би се чувствал като субстанция в изменение. А какво означава пък това? Чувствам ли се аз различно? Кой знае дали камъните мислят като Аристотел или като Каноника. Всичко това във всеки случай би могло да му отнеме хилядолетия, но не това е проблемът: а дали камъкът може да съхрани последователни възприятия за себе си. Защото ако се чувства сега топъл отгоре и студен отдолу, а после обратно, но във второто състояние не си спомня за първото, би смятал винаги, че вътрешното му движение си е същото.
Но ако има възприятие за себе си, защо да няма памет? Паметта е способност на душата, и колкото и малка да е душата, която камъкът има, ще има и съразмерна на нея памет.
Да имаш памет, означава да имаш представа за „преди“ и „след“, иначе аз бих смятал винаги, че мъката или радостта, за които си спомням, присъстват в момента, в който си ги спомням. Аз обаче зная, че са минали усещания, защото са по-слаби от настоящите. Проблемът значи е да имаш чувство за времето. Каквото може би и аз не бих имал, ако времето беше нещо, което се научава. Но не си ли казвах преди дни ли, преди месеци ли, преди болестта, че времето е условието за движението, а не резултатът? Ако частите на камъка са в движение, това движение ще има ритъм, който, макар и да е недоловим за слуха, ще бъде като шума на часовник. Камъкът би бил часовникът на самия себе си. Да се чувстваш в движение, означава да чуваш как тупти собственото ти време. Земята, голям камък в небето, чува времето на своето движение, времето на диханието на своите приливи и отливи, и това, което тя чува, аз го виждам да се очертава на звездния небосвод: земята чува същото време, което аз виждам.
Значи камъкът познава времето, дори го познава преди още да възприема своите топлинни промени като движение в пространството. Доколкото ми е известно, би могъл дори да не си дава сметка, че топлинното изменение зависи от положението му в пространството: би могъл да го схваща като явление на изменение във времето, като минаването от съня към будуването, от бодростта към умората, както аз сега започвам да усещам, че стоейки неподвижно, както стоя, ми изтръпва левият крак. Но не, трябва да чувства и пространството, щом като усеща движението там, където преди е било покой, и покоя там, където преди е било движение. Той значи умее да мисли тук и там.