Но да си представим сега, че някой вземе този камък и го вгради между други камъни, за да построи зид. Ако преди това камъкът е усещал играта на собствените си вътрешни положения, то е било, защото е чувствал собствените си атоми, напрегнати в усилието да се съединят като килийките на пчелно гнездо, сбити един в друг и един между другите, както навярно се чувстват камъните на черковен свод, където единият бута другия и всичките бутат към ключовия камък, а онези, които са в близост до ключовия камък, бутат другите надолу и навън.
Свикнал с тази игра на напори и контранапори, целият свод би трябвало да се чувства като такъв, в невидимото движение, което неговите тухли извършват, за да се бутат взаимно; по същия начин би трябвало да усеща как някой се мъчи да го събори и да разбере, че престава да бъде свод в момента, когато зидът под него заедно със своите контрафорси се срине.
Така че камъкът, притиснат между други камъни до такава степен, че да е на ръба да се строши (и ако натискът бъде по-голям, би се пропукал), сигурно чувства това давление, давление, което преди не е изпитвал, напор, който по някакъв си начин трябва да привлее в собственото си вътрешно движение. Няма ли да е това моментът, в който камъкът усеща присъствието на нещо външно по отношение на себе си? Камъкът би имал тогава съзнание за Света. Или може би би мислил, че силата, която го гнети, е нещо по-силно от него, и би отъждествил Света с Бог.
Но в деня, когато зидът рухне, когато давлението престане, би ли изпитал камъкът чувството за Свобода — както бих го изпитал аз, ако се решех да изляза от давлението, което съм си наложил? Само дето аз мога да искам да престана да бъда в това състояние, а камъкът не. Следователно свободата е страст, докато волята да бъдеш свободен е действие, и това е разликата между мен и камъка. Аз мога да искам. Камъкът най-много (а защо не?) може само да изпитва влечение да стане пак какъвто е бил преди зида, и да почувства удоволствие, когато се усети отново свободен, ала не може да реши да действа, за да осъществи онова, което му харесва.
Но мога ли аз наистина да искам? В този момент аз изпитвам удоволствието да съм камък, слънцето ме сгрява, вятърът ми прави приемливо това пищеварение на моето тяло, нямам никакво намерение да преставам да бъда камък. Защо? Защото ми харесва. Значи аз също съм роб на една страст, която ме възпира да желая свободно собствената си противоположност. При желание обаче бих могъл да пожелая. И все пак не го правя. Колко по-свободен съм аз от един камък?
Няма по-страховита мисъл, особено за философа, от тази за свободната воля. От философско малодушие Роберто я пропъди като прекомерно мъчна мисъл — за него, естествено, а с още по-голямо основание за камъка, на който вече бе дарил страсти, но бе отнел всяка възможност за действие. Във всеки случай, дори и без да е в състояние да си задава въпроси относно възможността или не да се погуби доброволно, камъкът бе придобил вече много и най-благородни дарби, повече, отколкото човеците му бяха приписвали някога.
Сега Роберто се питаше по-скоро дали в момента, когато пада във вулкана, камъкът има съзнание за собствената си смърт. Положително не, защото никога не е знаел какво означава да умреш. Но когато изчезва напълно в магмата, може ли да има понятие за своята настъпила смърт? Не, защото това индивидуално съединение камък вече не съществува. От друга страна, чували ли сме някога за човек, който си е дал сметка, че е мъртъв? Ако сега нещо мисли себе си, то ще е магмата: аз магмя, аз магмя, аз магмя, шльоф, шляф, аз тека, текна, текотя, течея, плаф, плоф, клюп, аз изкипявам, кипотя в кипливо кипение, къкря, клокам, цвъркам, блювам, ригам, бълникам. Пльок. И въобразявайки си се магма, Роберто пръсваше слюнки като куче, поразено от хидрофобия, и се мъчеше да изтръгне куркания от вътрешностите си. Аха и щеше да се изпусне. Не беше създаден да бъде магма, по-добре беше да продължи да мисли като камък.
Но какво го засяга камъка, който е бил, че магмата магми сама себе си магмеща? Няма за камъните живот след смъртта. Няма за никого, комуто е обещано и дадено след смъртта да се превърне в растение или животно. Какво би станало, ако аз умра и всички мои атоми се съединят отново — след като месата ми са се разтворили добре в пръстта и са се просмукали през корените — в красивата форма на една палма? Бих ли казах аз палма? Би го казала палмата, не по-малко мислеща от камъка. Но когато палмата каже аз, би ли разбирала аз Роберто? Би било лошо да й се отнеме правото да казва аз палма. А каква палма би била, ако казваше аз Роберто съм палма? Онова съединение, което е можело да каже аз Роберто, защото се е възприемало като онова съединение, вече го няма. А щом вече го няма, заедно с възприятието ще е изгубило и паметта за себе си. Не бих могъл дори да кажа аз палма бях Роберто. Ако това беше възможно, би трябвало сега да зная, че аз, Роберто, съм бил едно време… знам ли? Нещо. А пък нямам съвсем никакъв спомен за това. Каквото съм бил преди, вече не го зная, така както не съм способен да си спомня за зародиша, който съм бил в корема на майка си. Зная, че съм бил зародиш, защото са ми го казвали другите, но колкото до мен, бих могъл и да не съм го бил никога.