Боже мой, бих могъл да се радвам на душа, биха могли да й се радват дори камъните, и тъкмо от душата на камъните научавам, че моята душа няма да надживее моето тяло. Какво съм седнал да мисля и да си играя да се правя на камък, след като после няма да знам нищо за себе си?
В края на краищата какво такова е това аз, което аз смятам, че мисли мен? Не казах ли, че не е нищо друго освен съзнанието, което пустотата, идентична на протяжността, има за себе си в това конкретно съединение? Значи не аз съм този, който мисли, а пустотата или протяжността мислят мен. Тогава това съединение е акциденция, в която пустотата и протяжността са се позастояли за едно плясване с криле, за да могат после да продължат да се мислят другояче. В тази голяма пустота на пустотата единственото нещо, което наистина го има, е поредицата на това превращение в безчислени преходни съединения… Съединения на какво? На едничкото голямо нищо, което е Субстанцията на всичкото.
Направлявана от една величава необходимост, която я води да създава и разрушава светове, да плете нашите бледи животи. Ако я приема, ако съумея да обикна тази Необходимост, да се върна към нея и да се покоря на бъдещите й повели, това е условието за Щастието. Само ако приема нейния закон, ще намеря своята свобода. Да се влея отново в Нея ще бъде Спасението, бягството от страстите в едничката страст, Духовната Любов към Бога.
Ако съумеех наистина да разбера това, бих бил наистина единственият човек, намерил Истинската Философия, и бих знаял всичко за Бога, който се крие. Но кой би имал сърцатост да тръгне по света да провъзгласява тази философия? Това е тайната, която аз ще отнеса със себе си в гроба на Антиподите.
Както вече казах, Роберто нямаше закалката на философа. Стигнал до това Богоявление, което си бе шлифовал със строгостта, с която оптикът полира своята леща, има — и пак — любовно вероотстъпление. Понеже камъните не любят, се изправи да седне, ставайки отново любящ човек.
Но тогава, каза си, ако всички трябва да се върнем във великото море на великата и единна субстанция, то там горе или там долу или където и ще да е, аз ще се слея отново тъждествен със Синьората! Ще бъдем и двамата част и цяло на един и същ макрокосмос. Аз ще съм тя, тя ще е аз. Не е ли това дълбокият смисъл на мита за Хермафродит? Лилия и аз, едно-едничко тяло и една-едничка мисъл…
А нима не съм вече възвестил това сбъдновение? От дни (от седмици, месеци?) я карам да живее в свят, който е изцяло мой, та макар и посредством Феранте. Тя е вече мисъл от моята мисъл.
Може би това е то писането на Романи: да живееш посредством собствените си герои, да направиш така, че те да живеят в нашия свят, и да предоставиш себе си и своите създания на мисълта на онези, които ще дойдат дори когато ние няма да можем вече да кажем аз…
Но ако е така, само от мен зависи да премахна завинаги Феранте от моя собствен свят, да поверя постановяването на неговата смърт на Божията справедливост и да създам условията, по силата на които да мога да се събера отново с Лилия.
Изпълнен с ново въодушевление, Роберто се зае да измисли последната глава на своята история.
Не знаеше, че Романите често се пишат сами и тръгват накъдето те си поискат, особено когато авторите са вече решени да умрат.
38.
За Природата и Мястото на Ада